през главния вход и се втурват към магазините, преди да са затворили. Помахаха на момичето и то им махна в отговор. Няколко минути по-късно, след като избърса сълза от очите си, тя бавно тръгна към къщи, притиснала учебниците към гърдите си, загледана в тревата, детелините и кръжащите над тях пчели. Ако се бе обърнала наляво, можеше да забележи в далечния край на парка мъжа, който я наблюдаваше през оградата от ковано желязо.

Този мъж я държеше под око от доста време. В дясната си ръка стискаше черно куфарче, беше облечен в черно — всъщност навлечен, като се има предвид горещината. Не свали очи от момичето, докато то пресичаше улицата и се качваше по стълбите към дома си — изящно творение от варовик с два миниатюрни каменни лъва, застанали на пост от двете страни на входната врата. Забеляза, че момичето отвори вратата, без да я отключва.

Беше видял двамата възрастни прислужници да излизат. Огледа се наляво и надясно, после през рамо и тръгна. Приближи се пъргаво към къщата, качи се по стъпалата, натисна бравата и установи, че вратата все още не е заключена.

Половин час по-късно тишината на лятната вечер над парка Грамърси бе пронизана от момичешки писък. Той се понесе по цялата улица, увисна във въздуха и продължи по-дълго, отколкото хората предполагаха, че е физически възможно. Малко след това мъжът изскочи от задната врата на дома на момичето. Спъна се по стълбите и от ръцете му излетя метален предмет не по-голям от дребна монета. Удари се в една плоча и отскочи изненадващо високо във въздуха. Мъжът замалко да падне на земята, но запази равновесие и побягна покрай навеса със саксиите в градината и оттам — по задната алея.

Г-н и г-жа Бигс чуха писъка. Тъкмо се прибираха, натоварени с торби покупки и цветя. Втурнаха се ужасени в къщата, после с всички сили нагоре по стълбите към втория етаж. Там намериха семейната спалня отворена, а това не беше обичайно. Откриха я вътре. Торбите с покупките паднаха от ръцете на г-н Бигс. По старите му черни обувки се разсипа половин килограм брашно и вдигна бяло облаче във въздуха, а жълтият лук се изтъркаля чак до босите стъпала на момичето.

Стоеше в средата на родителската спалня само по комбинезон и бельо, което прислугата не трябваше да вижда. Краката й бяха боси. Дългите й тънки ръце бяха вдигнати над главата, а китките — вързани с дебело въже, закачено на куката на тавана, на която висеше малкият полилей. Пръстите на момичето почти докосваха кристалните му висулки. Комбинезонът беше скъсан и отпред, и отзад, изглеждаше раздран от удари с бич. Около шията и през устата й бе пристегнато нещо, което приличаше на бяла мъжка вратовръзка или шал.

Не беше мъртва. Очите й бяха като на уплашено животно, взираха се, без да виждат нищо. Погледна към възрастните прислужници, но не с облекчение, а с ужас, сякаш не ги бе разпознала, а те бяха убийци или демони. Цялото й тяло трепереше въпреки горещината. Опита се отново да изпищи, но от устата й не излезе и звук, като че ли целият й глас бе изразходван.

Г-жа Бигс се окопити първа и изгони съпруга си от стаята, като му каза да повика полиция. Тръгна пъргаво към момичето и докато се опитваше да го успокои, размота вратовръзката от шията му. Когато устата му бе освободена, момичето започна да ръкомаха като човек, който говори, но все още от гърлото му не можеше да излезе нито звук, нито дума, нито дори шепот. Когато полицаите пристигнаха, те с неудоволствие установиха, че не може да говори. Но ги чакаше още по-голяма изненада. Донесоха на момичето хартия и молив. Полицаите я помолиха да напише какво се е случило. „Не мога“, написа момичето. „Защо?“, попитаха те. „Не си спомням.“

4

В понеделник около седем часа вечерта Фройд, Ференци и аз се върнахме в хотела. Брил се бе прибрал у дома, уморен и щастлив. Според мене Кони айлънд е любимото му място в Америка. Веднъж ми каза, че когато пристигнал за първи път в тази страна на петнайсетгодишна възраст, безпаричен и сам, прекарвал по цели дни по дървените платформи, а понякога и нощите — под тях. Въпреки това не смятах, че първите впечатления на Фройд от Ню Йорк ще са от Шоуто на преждевременно родените бебета или от 350- килограмовата жена Джоли Трикси, която се рекламираше горещо с плакат с надпис: „Тя е дебела! Тя е ужасно дебела!“ Но Фройд изглеждаше оживен и сравняваше мястото с виенския Пратер; „само че е гигантско“, казваше. Брил дори го убеди да вземе под наем бански костюм и да влезе с нас в огромния соленоводен басейн в парка „Стийпъл чейс“. Фройд се оказа по-добър плувец и от Брил, и от Ференци, но следобед го замъчи старият проблем с простатата. Затова седнахме в едно открито кафе, където, заглушавани от рева на влакчето на ужасите и монотонния звук на прибоя, проведохме разговор, който никога няма да забравя.

Брил се подиграваше с лечението на хистеричните жени, прилагано от американските лекари: масажът лекува, вибрациите лекуват, водата лекува.

— Наполовина шарлатанство, наполовина — сексиндустрия — каза той и описа грамаден вибриращ апарат, закупен наскоро за 400 долара от негов познат лекар, цял професор в „Калъмбия“. — Знаете ли какво всъщност правят тези доктори? Никой не си го признава, но всъщност причиняват на пациентките си оргазми.

— Изглеждаш изненадан — отвърна Фройд. — Авицена9 е прилагал същото лечение в Персия преди хиляда години.

— Забогатял ли е от това? — попита Брил с известна горчивина. — Някои от тях печелят хиляди на месец. Но най-противно ми е лицемерието им. Веднъж посочих на един виден лекар, който по една случайност е над мене в йерархията в службата, че ако това лечение има ефект, то е доказателство за предимствата на психоанализата и потвърждава връзката между сексуалността и хистерията. Трябваше да видите изражението му. Каза, че в методите му на лечение нямало нищо сексуално, абсолютно нищо. Просто помагал на пациентките си да разтоварят излишната нервна стимулация. А ако аз съм бил на друго мнение, това само доказвало деградиращия ефект на теориите на Фройд. Имам късмет, че не ме уволни.

Фройд само се усмихна. У него я нямаше горчивината на Брил, нито неговата отбранителност. Отбеляза, че никой не може да вини невежата. В допълнение към изначалната трудност при обяснението на хистерията имало и мощни потискащи фактори, затвърдени през вековете, които не можем да очакваме да изчезнат за един ден.

— Така е с всяко заболяване — каза Фройд. — Само когато разгадаем причината, можем да твърдим, че сме разгадали и болестта, и само тогава сме в състояние да я лекуваме. Засега причината остава забулена в тайна, затова те са още в Средновековието, пускат кръв на пациентите си и наричат това медицина.

Точно в този миг разговорът стигна до забележителен обрат. Фройд попита дали искаме да чуем за един от последните му случаи — пациент, който има обсесия, свързана с плъхове. Ние естествено отговорихме утвърдително.

Никога не бях чувал някой да говори като Фройд. Разказваше за случая с такава лекота, ерудиция и задълбоченост, че завладя вниманието ни за часове. Брил, Ференци и аз от време на време го прекъсвахме и подлагахме на съмнение тезите му с възражения и въпроси. Фройд ни оборваше, преди да сме се доизказали. През тези три часа се чувствах по-жив от всеки друг път. Усещах как сред глъчката на шумните търговци, пищящите деца и търсачите на силни усещания на Кони айлънд ние четиримата вървяхме по ръба на човешкото себепознание и прекрачвахме в непокорени територии, прокарвахме нови пътеки, по които целият свят някой ден щеше да ни последва. Всичко, което хората си мислеха, че знаят за себе си — за сънищата, съзнанието и най-скритите си желания, — щеше да бъде променено завинаги.

Когато се върнахме в хотела, Фройд и Ференци започнаха да се приготвят за вечерята у Брил. За съжаление аз бях поканен на бал. Юнг трябваше да се присъедини към тях, но не можахме да го открием никъде. Фройд ме накара да почукам на вратата му, но без резултат. Почакаха го до осем, след което тръгнаха към дома на Брил без него. При всички случаи идеята да ходя на бал не би ме въодушевила, но перспективата заради него да пропусна вечеря с Фройд ме вбесяваше неописуемо.

През Златните години10 нюйоркското общество беше в общи линии творение на две много богати жени, г-жа Уилям Б. Астор и г-жа Уилям К. Вандербилд, както и на титаничния сблъсък между тях през 80-те години на XIX век.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату