сигурност. Чу я какво каза.
— Да — отвърна Янгър. — Тя ми доразви теориите си.
— На вечерята у Джелиф ли?
— Не. Разговаряхме в дома на г-ца Актън.
— Разбирам — каза Фройд и вдигна вежди. — Мисля, че на нея дължим осведомеността на Нора, че Клара всъщност е правила фелацио на баща й.
— Моля?
— Спомнете си — каза Фройд. Затвори очи и остана така, докато цитираше на Янгър разговора им по този въпрос отпреди два дни, като му припомни и собствените му думи. — „Не намирате ли нещо странно в твърдението на Нора, че когато е видяла г-жа Бануел с баща си, тя не е разбрала на какво точно е станала свидетел? Повечето американски момичета на четиринайсет години не са много информирани по този въпрос, д-р Фройд. Разбирам, но не това имах предвид. Тя е намекнала, че сега знае какво е видяла тогава, нали така?“
Янгър се стъписа.
— Да нямате фонографска памет?
— Да. Полезно качество за един психоаналитик. И ти трябва да я развиеш. Доскоро можех да възпроизведа разговори отпреди месеци, но сега мога да се връщам само дни назад. Както и да е, според мене ще разбереш, че самата г-жа Бануел е образовала Нора по същността на този акт. Според мене е спечелила доверието на момичето, като му е засвидетелствала съпричастност. Иначе чувствата на Нора към нея биха били необясними.
— Чувствата на Нора към г-жа Бануел — повтори Янгър.
— Хайде, момчето ми, замисли се. Вместо да мрази г-жа Бануел, както би трябвало, Нора я избира за заместничка на майка си. Това означава, че г-жа Бануел е намерила начин да създаде специална връзка с това момиче, което си е забележително постижение при тези обстоятелства. Почти сигурно е, че е споделяла с Нора своите нередни сексуални тайни — любим начин на жените да постигнат интимност.
— Разбирам — каза Янгър с леден глас.
— Нима? Това със сигурност е направило още по-трудно положението на Нора. И свидетелства за липса на скрупули у г-жа Бануел. Една жена не споделя такива неща с момиче, което иска да опази невинно. Е, виждам, че искаш да споделиш нещо с мене, но си прекалено уморен. Няма смисъл да говорим сега. Да отложим за утре. Иди си почини.
Смит Ели Джелиф си тананикаше някаква ария, когато влезе в „Балморал“ малко след единайсет в петък вечерта. Даде щедър бакшиш на портиерите и им каза, без изобщо да го питат, че си е прекарал страхотно в „Метрополитън“ в компанията на дама от най-висока класа — от тези, дето знаят какво се прави по време на опера. Лицето му бе светнало, изглеждаше напълно убеден във величието на душата си.
Доброто му настроение бе малко помрачено от появата на млад мъж във вехт костюм, който му препречи пътя към асансьора, и загуби още няколко градуса, когато младият мъж се представи като детектив от полицията.
— Вие сте лекарят на Хари Тоу, нали, д-р Джелиф? — попита Литълмор.
— Знаете ли колко е часът, добри човече? — отвърна Джелиф.
— Просто ми отговорете на въпроса.
— Грижа се за г-н Тоу — призна Джелиф. — Всички го знаят. Документирано е където трябва.
— Беше ли той под ваш контрол — продължи Литълмор — при посещението си в Ню Йорк миналия уикенд?
— Не знам за какво говорите — отвърна Джелиф.
— Разбира се, че не знаете — каза детективът и махна на едно момиче в крещящо облекло, което изчакваше на кожения диван в другия край на мраморното фоайе. Грета се приближи. Литълмор я попита дали разпознава Джелиф.
— Той е, сигурна съм — каза Грета. — Д-р Смит. Дойде с Хари и си тръгна с него.
Същия следобед, преди да отиде при кмета, детективът се бе върнал в кабинета си, беше препрочел протоколите от съдебните заседания и бе намерил в тях свидетелските показания на Джелиф, че Тоу е невменяем.
— Е, д-р Смит — каза Литълмор. — Тук ли ще се разберем, или ще ходим в полицията?
Не му се наложи да чака дълго.
— Решението изобщо не беше мое — избълва Джелиф, — а на Дейна. Дейна отговаря за всичко.
Литълмор нареди на Джелиф да го заведе в апартамента си. Когато влязоха в богато украсеното му антре, детективът кимна одобрително.
— Имате какво да губите, д-р Смит. Значи миналия уикенд сте водили Тоу в града? И как стана? Подкупихте охраната?
— Да, но решението го взе Дейна, не аз — продължи да настоява на своето Джелиф. Отпусна се тежко на стол зад масата си за хранене. — Направих само това, което той ми нареди.
Литълмор се взря в него.
— Ваша ли беше идеята да ходите при Сузи?
— Тоу избра мястото, не аз. Моля ви, детектив. Беше медицинска необходимост. Един здрав мъж може да полудее на място като Матуан, заобиколен от лунатици и лишен от нормалните физиологични отдушници на напрежение.
— Но Тоу наистина е луд — каза Литълмор. — Затова е в лудницата.
— Не е луд. Но е много напрегнат — отвърна Джелиф. — Има нестабилен темперамент. Затварянето на такъв човек не води до добро.
— Толкова по-зле тогава, че сте излъгали по време на процеса — отбеляза Литълмор. — Не за първи път водите Тоу в града, нали? Подвизавали сте се заедно и преди месец?
— Не, кълна се — каза Джелиф. — Беше за първи път.
— Разбира се — отвърна Литълмор. — А откъде Тоу е знаел за Елси Сигел? И как накарахте Бануел да ви покрие следите?
Джелиф отрече да е знаел нещо за Елси Сигел, докато не прочел вестниците вчера следобед.
— Когато заведохте Тоу при Сузи — продължи Литълмор, — знаехте ли какво обича да прави с момичетата? И то ли беше медицинска необходимост?
Джелиф овеси нос.
— Бях чувал за склонностите му — смотолеви той, — но смятах, че се е излекувал.
— О, не е — каза Литълмор. Детективът гледаше отвратен как добре поддържаните нокти на Джелиф почесваха огромния му корем. — Преди онази нощ да отидете при Сузи, когато с Тоу сте отседнали тук, във вашия апартамент, за колко дълго го изпуснахте от поглед? Излизал ли е сам? Излизал ли е извън сградата? Какво стана?
— Тук? — попита Джелиф разтревожен и объркан. — Никога не бих го довел тук.
— Не си играйте с мен, Смит. Вече имам достатъчно доказателства, за да ви обвиня като съучастник в убийство — както в подготвянето му, така и в прикриването му.
— Убийство? Мили боже! Не може да бъде. Не е имало никакво убийство.
— Едно момиче е било убито в тази сграда миналата неделя вечер, същата, в която сте довели Тоу.
Лицето на Джелиф пребледня.
— Не — каза той. — Тоу пристигна в града в събота вечерта. В неделя сутринта се качих заедно с него във влака за Матуан. Остана там както в неделя, така и в понеделник. Можете да питате Дейна и да проверите документацията в Матуан. Ще видите, че думите ми ще се потвърдят.
Отчаянието на Джелиф изглеждаше искрено, но Литълмор имаше доказателства за точно обратното на това, което чуваше.
— Добър опит, Смит, но аз пък разполагам с половин дузина момичета, които са ви видели с Тоу миналата неделя. Нали така, Грета?
— Да — каза Грета. — Около един или два в неделя сутринта. Точно както ви казах.
Литълмор замръзна.
— Чакай малко, чакай малко. Събота вечерта ли имаш предвид, или неделя?
