Литълмор тръгна през антрето към спалнята на г-ца Ривърфорд, като светеше с електрическия си фенер.
— Не искам да влизам там — каза Бети и започна да се опъва назад.
Стигнаха до вратата. Литълмор се пресегна към бравата и ръката му замръзна във въздуха. Силен шум прониза тишината. Идваше от банята. Усили се и се превърна в далечен стон.
Бети сграбчи Литълмор за ръката.
— За този звук ти говорех, Джими, точно него чухме сутринта след смъртта на г-ца Ривърфорд.
Детективът отвори вратата. Воят стана още по-силен.
— Не влизай — прошепна Бети.
Шумът внезапно спря. Всичко утихна. Литълмор влезе в стаята. Бети беше прекалено уплашена, за да остане отвън, и също пристъпи, вкопчена в ръкава му. Мебелите все още си бяха по местата: леглото, огледалото, нощните шкафчета, раклите хвърляха зловещи сенки под лъча на фенера. Литълмор постави ухо на стената, почука с юмрук и се заслуша внимателно. Премести се на около метър и повтори същото.
— Какво правиш? — прошепна Бети.
Литълмор щракна с пръсти.
— Камината — каза. — Видях кал край камината.
Отиде до камината, отмести решетката и се просна на пода. Освети с фенера комина. На задната страна видя тухли, хоросан и три дупки, подредени в триъгълник, като най-горната беше кръгла.
— Това е — каза детективът. — Няма друг начин. Но как той…
Литълмор освети с фенера инструментите, които висяха отстрани на камината. Единият от тях беше тризъбец. Два от трите му зъба бяха остри, а третият — кръгъл. Трите краища също образуваха триъгълник. Литълмор скочи на крака, взе тризъбеца и бръкна в комина с него. Краищата на инструмента намериха дупчиците и паснаха в тях идеално, сякаш бяха правени в комплект — и, разбира се, точно така бяха изработени. Миг след това цялата камина се завъртя на невидими панти в стената и в лицето на Литълмор повя силен вятър.
— Я погледни тук — каза той. Малки сини светлинки грееха от стените. — Къде съм виждал нещо подобно? Хайде, Бети.
Влязоха в прохода. Бети стискаше Литълмор за ръката. Забелязаха на едната стена голяма квадратна метална порта. Детективът долепи ухо и каза на Бети да направи същото. Чуваха отдалече същия вой, който така ги бе изплашил.
— Въздушна шахта — каза Литълмор. — Някаква система с нагнетен въздух. Трябва да има помпа. Когато се включва помпата, се чува този звук. — Изминаха стотина метра, минаха през пет-шест подобни врати и завиха на три или четири места. Ноктите на Бети се бяха впили в ръката на Литълмор. Най-после стигнаха до края. Пътят им препречваше стена, но на нея имаше малка метална плочка, от която се излъчваше същата синкава светлина. Литълмор натисна плочката и стената се отмести.
Под светлината на електрическия фенер видяха скъпо обзаведен мъжки кабинет. Стените бяха скрити зад лавици, но вместо книги по тях бяха наредени макети на мостове и сгради. В средата на кабинета бе поставено масивно бюро с метални лампи на плота. Литълмор запали една от тях. Вратата, която водеше навън, бе затворена. Литълмор и Бети тихо се придвижиха до нея и я отвориха. Влязоха в тъмен коридор и стигнаха до бяло мраморно фоайе, където чуха приглушен звук. Продължиха по коридора, минаха покрай най-просторната всекидневна, която и двамата някога бяха виждали. Чу се проскърцване на врата, зад нея имаше някой, който натискаше бравата надолу-нагоре и очевидно се опитваше да я отвори. Литълмор извика, че е полицай.
Отговори му женски глас.
— Отворете вратата. Пуснете ме да изляза.
Не му отне много време. Зад вратата видяха шкаф за спално бельо и гръб на жена, натикана в пространство, което не бе предназначено за хора. Ръцете й бяха вързани отзад. Г-жа Клара Бануел се обърна, благодари на детектива и го помоли да я развърже.
Пот изби по челото на Хенри Тоу, когато погледна към полицая от другата страна на Грамърси парк, който крачеше напред-назад под газената улична лампа пред къщата на семейство Актън. Потта намокри гърба на ризата под официалното му сако и се стече по крачолите на панталоните.
От скривалището си на Източна двайсет и първа улица между парка и „Лексингтън авеню“ Тоу виждаше цялата редица внушителни къщи покрай южната граница на Грамърси. Виждаше и клуб „Плейърс“, осветен весело в петък вечер. Погледът му проникваше през прозрачните завеси на първия етаж на клуба, където заможни възрастни мъже и млади жени с разголени рамене пиеха вермут и коктейли с джин и портокалов сок.
Зрението на Тоу беше по-добро от това на Юнг. Три етажа над патрула забеляза движение по покрива на къщата на семейство Актън. Пак там, на фона на нощното небе, забеляза силуета на друг полицай и очертанията на пушката му. Тоу беше жилав мъж, слаб до степен да изглежда крехък, с малко по-дълги от обичайното ръце. Лицето му беше изненадващо момчешко за мъж, наближаващ четиридесетте. Можеше дори да мине за красавец, ако малките му очички не бяха прекалено вкопани, а устните му — толкова дебели. Независимо дали се движеше, или стоеше неподвижно, все изглеждаше задъхан.
Тръгна на изток, като се стремеше да не излиза от сенките. Когато пресичаше „Лексингтън авеню“, нахлупи още повече шапката си. Познаваше много добре къщата на този ъгъл. Преди време я бе наблюдавал с часове, дебнеше да види как едно момиче излиза оттам, хубаво момиче, което толкова много искаше да нарани, че буквално ръцете го сърбяха. Придвижи се покрай желязната ограда на парка, докато стигна до югоизточния ъгъл с „Ървинг стрийт“, отделяща го от патрулиращите полицаи. Приближи се до къщите от южната страна на Грамърси парк. Полицаите изобщо не го видяха. Беше почти на две пресечки от тях. И най-зоркият наблюдател не би намерил основание да заподозре, че този човек се опитва да влезе в къщата на номер дванайсет, дома на г-н и г-жа Харкорт Актън.
На около пет километра от това място, в апартамента си на втория етаж на малката сграда на „Уорън стрийт“, патоанатомът Чарлз Хугел вече си бе събрал багажа. Стоеше в средата на всекидневната и си хапеше пръстите. Беше връчил оставката си на кмета. Беше уведомил хазаина си, че напуска. Беше отишъл до банката и бе закрил сметката си. Всичките му пари лежаха в спретнати купчинки на пода. Трябваше да реши как ще ги носи. Наведе се и започна да брои банкнотите — за трети път вече, — като пресмяташе дали ще му стигнат, за да се установи в друг, по-малък град. Когато чу да се тропа на вратата, ръцете му трепнаха и във въздуха полетяха петдесетдоларови банкноти.
Ако дежурният полицай пред къщата на семейство Актън бе вдигнал поглед нагоре, може би щеше да забележи по-плътната сянка на прозореца в спалнята на Нора и щеше да се усети, че зад прозореца има човек. Но той не вдигна поглед.
Горе натрапникът разхлаби бялата си вратовръзка, свали я тихо от яката и уви краищата й около ръцете си. Приближи се към леглото на Нора. Въпреки тъмнината успя да различи очертанията на спящото момиче. Видя мястото, където прекрасната й брадичка преминаваше в мека и беззащитна шия. Пъхна вратовръзката между таблата на леглото и възглавницата и я плъзна бавно надолу, под възглавницата, все по-близо до шията на момичето. Действаше изключително бавно, докато двата края не се появиха изпод възглавницата. През цялото време се вслушваше в лекото й равномерно дишане.
Интересно дали кухненският нож би помогнал, ако не беше изваден изпод възглавницата от г-жа Милдред Актън. Дали ако Нора се бе събудила в този миг, щеше да успее да докопа ножа? Ако успееше, дали щеше да го използва? Нора винаги спеше по корем. Дори и да стискаше оръжието с две ръце, дали щеше да може — особено ако я душаха — да си спаси живота с него?
Все хубави въпроси, но доста теоретични, тъй като не само кухненският нож не беше там, ами и самата Нора.
— Горе ръцете, г-н Бануел — каза един глас зад мъжа, надвесил се над леглото на Нора, а в гърба му опря дуло на пистолет.
Електрическият фенер в ръката на униформен полицай до вратата освети стаята. Джордж Бануел
