— Събота вечерта, неделя сутринта, все тая — отвърна Грета.
— Грета — каза детективът, — искам да съм сигурен. Кога дойде Тоу — в събота или в неделя вечерта?
— Събота вечерта — каза Грета. — В неделя вечер не работя.
Литълмор пак се върна на изходната точка. Версията с Тоу му изглеждаше солидна като десеттонен бетонен блок. Всичко сочеше натам. А сега се оказа, че е бил при Сузи друга вечер — предишната.
— Ще проверя документацията в болницата — каза Литълмор на Джелиф — и горко ви, ако лъжете. Хайде, Грета, тръгваме си.
Джелиф преглътна и се надигна от стола.
— Според мене ми дължите извинение, детектив — каза той.
— Може би — отвърна Литълмор. — Но ако още един път ми го кажете, ще лежите от една до пет години в „Синг Синг“ за уреждане на бягство на щатски затворник. Да не споменавам, че няма да можете повече да практикувате като лекар.
За втора поредна нощ Карл Юнг минаваше покрай църквата „GB. Разпятие“ от другата страна на Грамърси парк. Този път обаче носеше револвера си в джоба. Може би той му даваше кураж. Премина целеустремено и без да трепне покрай оградата от ковано желязо от южната страна на парка и тръгна право към полицая, който пазеше предната врата на семейство Актън. Полицаят го попита какво прави тук. Юнг отговори, че търси някакъв театрален клуб наблизо. Дали офицерът не може да му помогне?
— „Плейърс“, това ви трябва — каза полицаят. — Номер шестнайсет, през четири сгради оттук.
Юнг почука на вратата на номер шестнайсет и след като каза името на Смит Джелиф, го пуснаха да влезе. Лъхна го вълна от музика и женски смях. Сега, когато вече беше вътре, не можеше да повярва какъв глупак е бил, когато на два пъти почти стигна вратата, но се уплаши и подви опашка. Само си представете: мъж с неговото положение да се плаши от място, където жените се продаваха за пари.
Момичето на гардероба, което посрещна Юнг във фоайето, за миг изтръпна, когато видя револвера му, но той й го подаде с европейска галантност, като обясни, че видял полицай през няколко къщи и се притеснил, че може наоколо да се разхожда убиец.
— Всичко е наред — каза момичето и се усмихна мило. — За момент си помислих, че вие сте убиецът.
Докато двамата се смееха на шегата до все още открехнатата врата, от един файтон в сенките на църквата слезе друг мъж. Файтонът замина и остави мъжа почти на същото място, на което преди малко бе стоял Юнг. Той имаше бяла вратовръзка. Въпреки горещата лятна нощ носеше сако и ръкавици от бяла еленова кожа. Шапката му бе нахлупена ниско, за да скрие колкото може повече от лицето му. Мъжът не помръдваше. Стоеше в тъмнината и наблюдаваше, оттам, където полицаят пред дома на семейство Актън не можеше да го види.
Веднага щом чу вратата да се затваря, Смит Джелиф отиде до телефона. Помоли оператора да го свърже с психиатричната болницата в Матуан. Отне му петнайсет минути, но най-накрая се обади болничен пазач, с когото беше в отлични отношения. Джелиф започна да издава трескаво заповеди, но от другата страна бързо го прекъснаха.
— Закъснели сте — каза пазачът. — Няма го.
— Няма ли го?
— Тръгна оттук преди три часа.
Джелиф свали слушалката от ухото си. Набра с разтреперани пръсти номера на Чарлз Дейна в дома му на Пето авеню. Никой не вдигна. Наближаваше полунощ. След шест позвънявания Джелиф затвори.
— Мили боже — промълви той.
От другата страна на улицата срещу „Балморал“ Литълмор се сбогуваше с Грета под светлината на улична лампа. Нощта беше все така гореща и душна.
— Ако искате, мога да свидетелствам, че е идвал в неделя вечерта — предложи Грета.
Литълмор нямаше как да не се засмее. Поклати глава и махна на преминаващо такси.
— Няма да потърсите моята Фани, така ли? — попита тя унило.
— Напротив, ще я търся — каза Литълмор. — И ще я намеря.
Нареди на шофьора да кара към Четиридесета улица и му даде долар. Грета се взираше в него.
— Голяма работа сте, да знаете! — каза тя. — Случайно да искате да се ожените за мене? И двамата сме червенокоси.
Литълмор отново се засмя.
— Съжалявам, сладурче, вече съм окупиран.
Грета го целуна по бузата. Когато таксито замина, Литълмор се обърна и видя Бети Лонгобарди зад гърба си. По пътя към жилищния квартал детективът се отби у семейство Лонгобарди и остави съобщение за Бети да дойде пред „Балморал“ веднага щом може.
— Започвай да обясняваш — каза Бети. — И гледай да си убедителен.
Беше убедителен: в мига, в който Бети разбра, че Грета е загубила бебето си, спря да му се сърди. Литълмор я заведе до паркираната кола. Извади от багажника една пълна чанта.
— Искам да ти покажа някои неща — каза той. — Някои неща, които може да са принадлежали на г-ца Ривърфорд. Ти си единствената, която може да ги идентифицира.
Литълмор изпразни чантата в багажника на колата. Дрехите бяха прекалено мокри и повредени, за да бъдат разпознати. Бижутата и обувките изглеждаха познати на Бети, но каза, че не може да бъде сигурна. След това видя ръкав с пайети да виси от голяма омотана купчина плат. Издърпа роклята, на която принадлежеше ръкавът, и я разпери под светлината на лампата.
— Това е нейно! Виждала съм я с тази дреха.
— Ти си истинско бижу — каза Литълмор. Канеше се да я прегърне, но го зачовърка едно хрумване. — Тук има ли нещо, което жена може да облече и през деня?
— Не тези дрехи — каза Бети, като ровеше с вдигнати вежди бельото. — И тези също не. Не, Джими. Това е само вечерно облекло.
— Вечерно облекло — повтори бавно детективът.
— Какво има? — попита Бети.
Литълмор не каза нищо, а погледът му стана замислен.
— Какво, Джими?
— Но тогава г-н Хугел… — изведнъж детективът започна припряно да се потупва по джобовете и да рови в тях. Накрая намери плик с няколко снимки. Едната показа на Бети. — Познаваш ли това лице? — попита той.
— Разбира се — каза тя, — но защо…
— Качваме се обратно — прекъсна я Литълмор.
Грабна от багажника един обемист метален предмет, който приличаше на автомобилен фар, забит върху свещник. Беше електрически фенер. Поведе Бети към „Балморал“. Качиха се на най-горния етаж на Алабастровото крило.
— Колко висока беше г-ца Ривърфорд? — попита Литълмор, докато пътуваха с асансьора.
— Малко по-висока от мен. — Бети беше 157 сантиметра. — Или поне изглеждаше по-висока.
— Какво искаш да кажеш?
— Винаги беше на токчета — обясни Бети. — И то много високи токчета. Но не бе свикнала да ходи на тях.
— Колко тежеше?
— Не знам, Джими. Защо?
Коридорът на осемнайсетия етаж беше пуст. Въпреки възраженията на Бети Литълмор пъхна шперца в ключалката на апартамента на Елизабет Ривърфорд и отвори вратата. Вътре беше тъмно и тихо. Лампите бяха прибрани.
— Какво правим тук? — попита Бети.
— Установяваме нещо.
