Първата българска държава, като Зонара, Манаси, Глика и други, тук нямат голямо значение за нас. Освен хрониките, през целия период са били писани и различни жития на светци. Най-важните сред тях са творбите на Теофилакт, гръцкия архиепископ на Охрид, от края на XI в. Теофилакт е написал съчинение за ранните български мъченици и е редактирал житието на св. Климент, прочутия апостол на Кирило- Методиевото дело. И в двата случая той вероятно е ползувал местните български предания и може би някои писмени източници, затова творбите му трябва да се считат за първите самобитни образци на българската историческа литература. Има и други, чисто византийски произведения, в които от време на време се срещат сведения, хвърлящи неоценима светлина върху българската история — жития на патриарси, като например Vita Nicephori от Игнатий, Vita Ignatii от Никита или много важната анонимна творба Vita Euthymu, или пък жития на местни светци, като Vita S. Lucae Junioris, Vita S. Niconis Metanoeite, Vita S. Mariae Novae и други. Непреднамереният и случаен характер на сведенията ги прави още по-достоверни, въпреки че всички местни житиеписци рядко използуват дати. Още по-важни, макар и малко на брой, са поредиците от писма на различни гръцки духовници и държавници — кореспонденцията на патриарсите Фотий, Николай Мистик (последната от огромно значение относно царуването на Симеон) и Тефилакт, на император Роман Лакапин и, най-интересната от всички, на имперския пратеник Лъв Магистър, която включва някои от Симеоновите отговори. По отношение на тези писма не бива да се забравя, че авторите им са били политически ангажирани, твърдо са държали на възгледите си и са· преследвали определени цели — следователно, сведенията им са дълбоко пристрастни. Това с особена сила важи за великите патриарси. Към житийните произведения трябва да причислим и Списъка на българските архиепископи (цитиран у Дюканж) и грамотите на Василий II за българската църква след завладяването на България. Най-накрая, съществуват и различни гръцки трактати, от които най-известни и важни са съчиненията на император Константин Багренородни и преди всичко — своеобразният компендиум от история, етнография и дипломати-чески съвети, известен като De Administrando Imperio. 3a съжаление, колкото и да е странно, Константин никъде не говори пряко за България — тема, по която трябва да е разполагал с изобилна информация.475 Още по-важни (тъй като се отнасят до неясния период на Самуиловото царуване) са двата трактата, обединени под общото заглавие „Strategicon“ на Кекавмен, единият писан от самия Кекавмен, а другият — от негов роднина, вероятно наричан Никулица. За авторите не се знае почти нищо, освен че техни роднини са изиграли значителна роля в българските войни на Василий II. Трактатите съдържат поредица от общи предписания, често подкрепени с исторически примери. За българите се споменава и в любопитния „Lexicon“, съставен в X в. от Свидас476.
Малкото източни извори трябва да се разглеждат във връзка с гръцките. Арабските географи почти не са се интересували от България на Балканите, а арабските и арменските хронисти само повтарят, и то съвсем рядко, откъслечни факти, достигнали до тях чрез Империята, макар че арменците са проявявали колеблив и непостоянен интерес към приключенията на арменските войници в българските войни на Василий II. Само двама от източните хронисти наистина са се интересували от Балканите. Александрийският патриарх Евтихий, като християнин, следял събитията в императорския двор.477 Хрониката му свършва с 937 г., а той самият починал през 940 г. Продължителят му, Яхия Антиохийски, починал през 1040 г., е по-важен за нас. По негово време Антиохия е била християнски град, подвластен на Империята, следователно той е бил в течение на цялата тогавашна имперска история. Той често дава важни сведения за българските войни на Василий II, но според мен значението на тези сведения е било преувеличено.478 Стремежът към повече информация за този неясен период не трябва да ни изкушава да забравим, че Яхия безспорно е имал объркани представи за събитията в България — например за отношенията между комитопулите и синовете на Петър, които очевидно са му били съвсем неясни. Информацията му вероятно е почивала на слухове, стигнали до Антиохия в доста изопачен вид. Най-ценното у Яхия е точността, с която описва източните походи на Василий — верните дати ни дават възможност да коригираме хронологията на Василиевите походи в България.
До IX в. не съществуват латински извори за българската история — освен съчиненията на онези ранни имперски историци, като Енодий или гота Йордан, които от време на време споменават за прабългарите до идването им на Балканския полуостров. В IX в. поради териториалното си разширение на запад България установила връзки със Западната империя. У каролингските летописци започват да се появяват елементарни, но точно датирани сведения за българските войни и пратениче-ства. След идването на унгарците в края на века тези сведения практически се преустановяват. Но покръстването на България и църковната политика на Борис въвлекли страната в тесни взаимоотношения с Рим и за известен период папската кореспондения хвърля светлина върху българската история. С най-голямо значение е дългото писмо на Николай I в отговор на Борисовите запитвания дали е желателно запазването на някои български обичаи и порядки. Същевременно някои сведения за България са отбелязани и в официалните папски жития.479 След като Борис се обърнал към Източната църква, информацията в папските извори секва, но епизодично за българите се споменава у италианските хронисти, например у Лупус Протоспатарий, който творял в имперския град Бари, и у венецианските и далматинските писатели, особено когато по Самуилово време българското влияние се разпространило до Адриатика. По- късно за българите се споменава ретроспективно и у първите унгарски историци. Освен тези хронисти и църковни писатели има и един латински автор, който заради личното си участие в политиката спрямо Изтока заслужава специално внимание — това е кремонският епископ Лиудпранд, чиито родственици, както и той лично, неведнъж били изпращани с мисии в Константинопол. Лиудпранд е ненадежден като историк — той е имал слабост към клюките и сензационните слухове. Но за сметка на това е бил съвременник на събитията, обичал е живописните подробности, а освен всичко друго, до второто си пратеничество е бил наблюдателен и непредубеден. Затова той се нарежда сред най-авторитетните източници.
Славянските извори са малко на брой, но повечето са от голямо значение. Именникът на българските ханове е разгледан по-долу; освен него .не разполагаме с никакви славянски свидетелства за българската история до покръстването. Литературата на покръстването в Моравия и житията на Кирил и Методий засягат моменти от българската история и поставят началото на поток от славянски житийни произведения, всичките от съществено значение. За Първата българска държава бих посочил най-вече „Житието на св. Наум“ и в по-малка степен — „Чудесата на св. Георги“. Със зараждането на българската литература, естествено, се появява нов ценен източник на сведения, макар че повечето от произведенията са били преводи от гръцки.480 Но техните пролози и послесловия не само споменават някои дати, но дават представа и за тогавашната култура. Срещат се и оригинални творби с голяма значимост, като тези на Храбър и Козма. На тях съм се спрял с повече подробности по-горе (стр. 117). Освен тези извори има и една важна руска хроника, известна, несъмнено погрешно, като „Хроника на Нестор“. Тя почива отчасти върху български превод на Георги Монах и неговия продължител, отчасти върху различни гръцки и славянски религиозни творби и отчасти върху устни сведения и местни руски документи.481 Там, където засяга българската история, стойността й е очевидна, но тя заслужава внимание и по отношение на хронологията, която съм разгледал във връзка с Именника на българските ханове. Местната богомилска книжнина, макар че в по-голямата си част се отнася към по-късен период, е важна заради светлината, която хвърля върху политическото положение на сектата.
Освен тези литературни извори, съществуват и различни археологически свидетелства. Тук имам предвид разкопките на някои важни обекти, свързани с ранната българска история. Разкопките в Преслав на Дунава постигнаха незначителни резултати, но работите, извършени в Плиска, хвърлиха обилна светлина върху цивилизацията по време на хановете от IX в. Разкопките във Велики Преслав засега не са постигнали очакваните резултати. Към тези паметници причислявам и надписите, написани на простонароден гръцки език, с които хановете от IX в. са увековечавали, върху каменни колони или плочи, различни важни събития. Значението на тези исторически паметници е очевидно.482 Разбира се, винаги съществува възможност бъдещите разкопки и откриването на нови надписи да налжат корекции в досегашните ни познания за раннат. българска история.
[#2 В два периода, през по-голямата част от VII в. и в средата на VIII в., датите не съвпадат.]
