История на Първото българско царство

както и Атила, за форма на Авит, тюркската дума за прародител, която придобила ново значение; когато библейските предания стигнали до степите и тюрките, хазарите и хуните решили, че са потомци на Яфет.497 Впрочем унгарските историци доказвали този произход, като поставяли 34 поколения между Яфет и Атила498). Така получената прилика между имената на Авитохол и Атила вероятно е спомогнала то да се вкорени по-дълбоко в съзнанието на прабългарите, но аз мисля, че всъщност Авитохол е бил далечен прародител, основател на тяхното племе. Не бива да забравяме, че Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернах, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция.

[#2 Priscus Fragmenta, p. 587.]

[#3 Вж. по-горе, с. 29.]

Приложение IVХРИСТИЯНСТВОТО СРЕД СЛАВЯНИТЕ ПРЕДИ IX В.

Византия често е била укорявана от църковните писатели за това, че твърде късно е дала на балканските славяни благата на християнството — едва през IX в. Тези нападки са несправедливи. В края на VI в. и през VII в. вълните на аварските, славянски и прабългарски нашествия позволявали само изолирани мисионерски начинания, а през VIII и началото на IX в. ожесточената иконоборческа полемика в Империята изключила възможността за активна църковна политика извън пределите й. В резултат на това, с едно голямо изключение, християнството се разпространявало сред балканските славяни единствено чрез влиянието на местни духовни центрове, които били оцелели сред бурите. Имената им откриваме в полуофициалните notitiae — списъците, изготвени от Епифаний (през VII в.), Василий (в началото на IX в.), в публикуваната от Де Боор notitia от IX в. и в тази на Лъв Философ (началото на X в.), както и в списъците на епископите, присъствували на различните събори. Тези списъци са добре обобщени от Дворник.499 Но не бива да забравяме, че докато изброените notitiae са доста надежден извор (като се изключат грешките при преписване или поради нехайство), то липсата на представители от дадена епархия на някой събор не означава непременно, че тя вече не е съществувала. Проучването на тези сведения показва най-общо, че по бреговете на Балканския полуостров християнските центрове водели пълноценен живот, но с изключение на Егейското крайбрежие, във вътрешността почти нямало християнски средища. По черноморския бряг градовете на юг от Месемврия се появяват във всички списъци. От северните градове Одесос (Варна) явно се е задържал до началото на IX в., когато несъмнено е бил окончателно превзет от прабългарите. По-близо до вътрешността, Марцианопол, последният християнски град на старите мизийски провинции, се задържал едва до VII в., след което вероятно е бил разрушен от прабългарите. На юг Адрианопол неизменно оставал център на християнството, както и Филипо-пол, до присъединяването му към България през IX в. Но Сердика, въпреки че със сигурност е била владение на Империята до IX в., не се споменава никъде. Вероятно тя е била гарнизонен град без особен религиозен живот. Между Родопите и морето християнството продължавало да съществува. В Македония, която била изложена в по-голяма степен на нашествия, оцелели само големите градове близо до Солун. Във вътрешността на Гърция славянските племена останали езичници до IX в., когато окончателно попаднали под политическия контрол на Империята. Като цяло можем да кажем само, че там, където славяните били подвластни на Империята, местните епископи разпространявали сред тях християнството. Но отвъд границите християнските градове били унищожени; не съществувала и мисионерска дейност, освен от страна на отделни християни, пленници в дворовете на езическите владетели, като например Омуртаговия роб Кинам.

Но има и едно изключение. В De Administrando Imperio (с. 148—149, 153) Константин Багренородни съобщава, че император Ираклий (610—614 г.) поискал духовници от Рим, за да покръстят хърватите и сърбите, което било изпълнено успешно. Този епизод е бил подлаган на съмнение500, но е напълно правдоподобен. През по-голямата част от управлението си Ираклий бил в отлични отношения с Рим, а по това време Илирик все още бил римска църковна провинция. Нещо повече, Ираклий бил енергичен владетел, който, естествено, е искал да разреши проблема със славяните. Константин свързва покръстването с политиката му спрямо славяните — със споразумението да признае заселването им в тези земи, ако те признаят господството му. Почти без съмнение това е самата истина, но Константин е пропуснал да спомене, че успехът на Ираклий бил съвсем краткотраен. В предишната глава от своето съчинение (писана по-късно) той говори за хърватите (с. 145), които поискали духовници от Рим през IX в., и за сърбите, които били изцяло християнизирани едва по времето на Кирил и Методий. Най-разумно е да приемем, че амбициозното мисионерско дело на Ираклий наистина е съществувало, но не е постигнало нищо трайно. А и без съмнение то не би могло да даде какъвто и да е резултат на Балканския полуостров източно от Сърбия.

И така, християнството сред балканските славяни преди IX в. почти със сигурност е било разпространено единствено сред онези славяни, които се били подвластни на Империята — ако изключим пограничните области, където се простирало влиянието на гръцките (а на северозапад — на латинските далматински) градове, а също така и изолираните усилия на няколко пленници християни. След управлението на Ираклий състоянието на Империята, както и на целия християнски свят, не позволявало по-цялостно покръстване на Балканите.

Приложение VПРАБЪЛГАРСКИТЕ ТИТЛИ

Известна светлина върху административното устройство на ранната българска държава хвърлят достигналите до нас наименования на някои прабългарски титли — въпреки че от тях не е възможно да се направят много заключения, тъй като е трудно да се каже кои титли представляват длъжности и кои — просто почтени звания.

Във всички надписи владетелят е назован ханът или Великият хан, ????? или ??????, с епитета ????? или ????? — дума, която явно отговаря на куманската oweghu, издигнат, прославен501. Надписите добавят титлата „? ??? ???? ?????“, вероятно въведена от гръцките писари, които я смятали за задължително звание на всеки владетел. Титлата хан изчезва с приемането на християнството и въвеждането на славянската писменост и се заменя с княз, а по-късно — с цар.

Основният дял на аристокрацията били болярите — ???????? или ???????? — титла, която станала обща за източните славяни. В IX в. е имало три категории боляри: шестимата велики боляри, външните боляри и вътрешните боляри.502 В средата на IX в. имало 12 велики боляри503. Великите боляри вероятно са представлявали доверения съвет на хана; вътрешните боляри навярно са били придворните служители, а външните боляри — длъжностните лица в провинциите.504 Много от лицата, споменати в надписите от IX в. са боляри. Кавханът Исбул и багатурът Цепа също са наречени боляри, но аз съм склонен да смятам, че болярите са били служители с граждански функции. Втората част от аристокрацията, вероятно по-низшата, били багаините. Предполагам, че това е била кастата на военните, но тази титла се появява само в надписите — събирателно (при един случай Омуртаг дал дарове на своите боляри и багаини) или поединично, обикновено в съчетание с титлата багатур.505 Освен с тези звания, почти всеки български поданик, чието име е увековечено в надпис, е наречен „??????? ????????“ на хана. Тези „??????? ????????“ били безсъмнение невисок болярски ранг, обикновена охрана на хана.506

Титлата багатур — ???????? или ??????? — се среща на няколко места в