Ерик Ръсел
Ел Стоу
Естествено, те нищо не правят току-така. На онзи, който не ги познава, някои неща и разните му там техни правила ще му се сторят прекалено странни. Та в края на краищата да управляваш ракета в Космоса — не е като да плаваш в дълбок вир!
Погледнато от друг ъгъл, съставянето на смесени екипажи е нещо напълно разумно. При всички полети извън земната орбита — до Марс, астероидния пояс или още по-далеч — белите хора са заети с управляването на машините и определянето на курса, защото те са изобретили космическите кораби и най- добре ги познават. В замяна на това корабните лекари до един са негри, защото по незнайни причини нито един негър не боледува от космическата болест и не му се гади при безтегловност. Докато бригадите за външни ремонти изцяло са съставени от марсианци, защото те по природа дишат малко въздух и не се боят от космическа радиация.
Такива смесени екипажи работят и по трасетата към Слънцето, например до Венера. Но в тях винаги е включен и резервен пилот — здравеняк като Ел Стоу. И не напразно. От него започна всичко. Аз никога няма да го забравя — и досега ми стои пред очите. Какъв момък само!
Когато го видях за пръв път, бях дежурен на входа. Космическият ни кораб се наричаше „Маргарет Сити“, по документи се водеше към космодрума на Венера, откъдето бе получил и името си. Трябва ли да казвам, че нито един космонавт не го наричаше иначе, освен „Маргаритката“…
Бяхме кацнали на колорадския космодрум, на север от Денвър, с пълни трюмове — оборудване за производство на часовници, научна апаратура, машини за селското стопанство, инструменти за града и в прибавка сандък с радиеви игли за Венерианския институт по рака. Освен това всичките ни осем пътници бяха агрономи. Чакахме да прозвучи сигналът за отлитане, когато се появи Ел Стоу.
Височината му беше почти два метра, тежеше сто и двадесет килограма, а пристъпваше с лекотата на балерина. Струваше си да се наблюдава. Небрежно изкачи дуралуминиевата стълба и като турист в автобус размахваше кожена чанта, в която спокойно биха се събрали и леглото му, и дори някой и друг гардероб.
Когато се качи, ме огледа, забеляза емблемата на фуражката ми и каза:
— Здравей, сержант. Аз съм новият резервен пилот. Трябва да се представя на капитан Макнолти.
Знаех, че чакаме новия резервен пилот. Джеф Дъркин беше получил повишение на първокласната красива марсианска играчка „Прометей“. Значи това е неговият заместник! Че е човек от Земята, се виждаше веднага, но не беше нито бял, нито негър. Лицето му беше обикновено, не изглеждаше глупаво, кожата му беше опъната и сякаш добре обработена. А очите му направо пламтяха. Веднага личеше, че не е обикновена личност.
— Добре дошъл на борда, момко — приветствах го аз, но не му протегнах ръка, още щеше да ми трябва. — Отваряй чантата си и я носи за стерилизация. Капитанът е в носовата част.
— Благодаря — отговори той, без да се усмихне.
Вдигна тежката си чанта и като я размаха, влезе в люка.
— Излитаме след четиридесет минути — викнах след него.
И не го видях повече, докато не оставихме след себе си триста хиляди километра и Земята не се превърна в зеленикав полумесец. Гласът му прозвуча в коридора — питаше къде да ме намери.
— Сержант — обърна се към мен и ми протегна нареждането, — идвам за полагащите ми се неща.
Докато изричаше тези думи, се облегна на бариерата, тя изскърца и се огъна в средата.
— Ей, какво правиш! — изревах аз.
— Моля за извинение!
Той се изправи и бариерата си възвърна предишния вид. Подпечатах нареждането, влязох в склада и взех един лъчев пистолет заедно с пълнителя. Най-големите блатни ски за Венера се оказаха със седем номера по-малки, но по-хубави нямаше. Освен това получи туба с най-доброто смазочно масло, кутия с графит, батерийки за микровълновия радиофон и дори пачка таблетки с надпис: „Подарък от Корпорацията на ароматичните треви от Планетата на бракосъчетанията“.
Таблетките ми върна с думите:
— Вземи си ги, повдига ми се от тях.
Останалото събра накуп, без да му мигне окото. Никога досега не съм виждал по-неизразителна физиономия.
Но когато видя скафандрите, по лицето му се появи нещо като замисленост. На стената като изтъркани кожи висяха тридесет земни скафандър, а до тях — шест марсиански шлема с нараменници: на марсианците повече от една десета от атмосферата не им е нужно. За Ел Стоу нямаше нищо подходящо. Не бих могъл да му намеря, дори от това да зависеше животът ми. Все едно да напъхам слон в консервена кутия.
Той се обърна и с леки крачки си тръгна. Сигурно едва ли разбирате какво искам да ви кажа. Той с такава лекота придвижваше телесата си, че си помислих: ако му хрумне да буйства, най-добре ще е да не съм наблизо. Всъщност не забелязвах такава наклонност у него — не, изглеждаше напълно дружелюбен, макар и някак си загадъчен. Но най ме поразяваше спокойната увереност на бързите му и безшумни движения. Сякаш подметките му са от дебела пореста гума.
Нашата „Маргаритка“ пълзеше, без да бърза, из пространството. Аз не изпусках от очи Ел Стоу. Любопитно ми беше що за човек е, бях срещал всякакви хора, обаче на такъв още не бях попадал. Той продължаваше да бъде необщителен, но винаги вежлив, работата си вършеше бързо, прецизно и компетентно. На Макнолти се хареса много, а иначе нашият капитан никак не е навит веднага да се целува с новаците.
На третия ден Ел потресе марсианците. Както сигурно знаете, тези опулени, едва дишащи безделници с десет пипала вече две столетия не изпускат световната титла на Слънчевата система по шах. Никой от другите планети не може да ги победи. Те просто са побъркани на тази тема — често ги виждах събрани на група да се оцветяват във всички цветове на дъгата от вълнение, когато след дълго мислене някой преместваше една пешка напред.
Веднъж след вахта Ел прекара цели осем часа без прекъсване в тесния шлюз при само една десета от нормалното атмосферно налягане. От високоговорителите дългите паузи изведнъж се сменяха с диви вопли и пронизително чуруликане, сякаш октоподобните всички накуп се бяха побъркали. Когато свършваха работа, нашите ремонтници едва оцеляваха. Ел се беше съгласил да изиграе една партия с Кли Янг и… успя да го патира! Истинско чудо! Кли на последното световно първенство бе стигнал до шесто място и през живота си бе победен само в десет партии, и то от свои сънародници-марсианци.
След това жителите на Червената планета не го оставяха на мира. Освободеше ли се от вахта, те го замъкваха в шлюза. На единадесетия ден игра с шестима от тях едновременно — две партии загуби, три изкара наравно и една спечели. Октоподобните решиха, че е някакъв феномен (имайки предвид жителите на Земята естествено). Познавайки способностите им, и аз смятах така. Капитанът беше на моето мнение — дори нанесе резултата в бордовия дневник.
Сигурно си спомняте шума в средствата за масова информация през 2270 година по повод „мъжеството на мъдрия Макнолти“? Е, това стана космическа легенда. Когато благополучно се върнахме, капитанът надълго и нашироко разказваше на кого всъщност трябва да принадлежи славата. Но репортьорите както винаги си намериха оправдание. Той е бил капитан, казаха, а и фамилията му е подходяща — предизвиква приятни асоциации. Изглежда, че съществува цяла секта журналисти, която нощем сънува само приятни асоциации.
И целият този шум се вдигна заради някаква си обикновена летяща отломка — но заради нея косите ми побеляха! Парче желязно-никелов метеорит, движещ се бавно с нормална космическа скорост — бз-з-з-з! Орбитата му лежеше в плоскостта на еклиптиката и пресичаше курса ни под деветдесет градуса.
Какви поразии направи! Никога не съм си представял, че едно малко парче може да сътвори такава
