Улиците бяха гладки, прави и добре изпипани, с тротоари, канавки и отводнителни канали. Никоя постройка не се издигаше по-високо от шестдесет фута, ала всички бяха здраво построени и съвсем не примитивни. Колите не бяха многобройни според земните критерии, но от техническа гледна точка изглеждаха добре изработени. Тролейбусите бяха малки, задвижвани със слънчева енергия, бавноподвижни и возеха по две дузини пътници.
Спряха за няколко минути до някаква строяща се сграда, приковаха вниманието си в един работник, който тъкмо слагаше една тухла, и пресметнаха, че за тази работа са му нужни двадесет минути. Три тухли на час.
Като направи бързо изчисление, Лий каза:
— Ако приемем, че дните и нощите им са по шест месеца, и предположим, че имат работен ден, равен на нашите осем часа, тоя приятел иззидва малко повече от хиляда тухли на час. — Той сви устни, изсвири късо. — Не познавам същество, способно да гради дори с половината на тази скорост. Даже на Земята само робот може да се мери с него.
Другите обмислиха тази страна на въпроса мълчаливо. Патрулната кола продължи нататък, стигна до един площад, на който имаше обществен паркинг с около четиридесет машини. Гледката беше неотразима. Минаха направо покрай двама униформени служители и оставиха колата си внимателно в края на една редица. Очните ябълки на служителите започнаха бавно да се завъртат.
Лий заговори на шофьора, радиста и артилериста:
— Вие тримата стойте тук. Ако някой вземе да се меси, грабнете го, изтърсете го на сто ярда по-нататък и го оставете да опита пак. Ако забележите, че се готвят да ви вдигнат във въздуха, просто преместете колата в другия край на паркинга. Дойдат ли при вас, върнете се обратно тук.
— Къде отиваш? — полюбопитствува Хардинг.
— Ей там. — Лий посочи едно служебно на вид здание. — За да пестим време, предлагам ти, твоите хора и Паскоу да опитате на други места. Изберете си по едно, влезте вътре, вижте дали ще научите нещо ценно. — Той погледна часовника си. — Прибиране точно в три. Никакво разтакаване. Който закъснее, ще върви пеш девет мили.
Когато тръгна, забеляза на двадесет ярда един служител, движещ се към него с облещени бухалски очи. Лий се приближи смело до него, издърпа кочана с билети от несъпротивляващата се ръка, откъсна един, пъхна кочана обратно в червените пръсти, добави едно сребърно копче като такса и продължи нататък. Той изпитваше весело задоволство от тази честна постъпка. Докато прекосяваше площада и влизаше в сградата, получателят бе стигнал дотам, да разглежда копчето.
В три часа се върнаха и завариха хаос на площада, а нито следа от патрулната кола на паркинга. Поредицата от кратки изсвирвания на сирената й ги превлече в една странична улица, където тя чакаше до тротоара.
— Колкото и да са бавни, могат да се придвижват от място на място, стига да разполагат с достатъчно време — каза шофьорът. — Приближаваше се такова гъмжило, което щеше да ни заклещи за вечни времена. Ако бяхме изчакали, щяхме да се измъкнем само ако прегазехме петдесетина. Махнахме се, докато още имаше пролука за минаване. — Той посочи през предното стъкло. — Сега пък тръгват насам. Все едно костенурка да гони заек.
Един от хората на Хардинг, побелял ветеран от няколко космически експедиции, забеляза:
— По-лесно се справя човек, когато има насреща си враждебни диваци, които се бият като бесни. Чисто и просто си пробиваш път със стрелба. — Той изсумтя няколко пъти. — Тук, ако се маеш много, ще те притиснат като в капан и ще трябва да ги газиш, без да ти мигне окото. Не се върши така работа. — Пак изсумтяване. — Гадна планета. Който я е открил, трябва да бъде задължен да живее тук.
— Намерихте ли нещо във вашата сграда? — запита го Лий.
— Да, цяла дузина полицаи.
— Какво?
— Полицаи — повтори другият. — Беше полицейски участък. Познах по това, че всички имаха еднакви униформи и всеки държеше дуралуминиева палка. А на стените — портрети с особен печатен текст отдолу. Не мога да различа едно лице от друго. Всички ми се виждат еднакви. Но нещо ми подсказваше, че тия физиономии не са окачени на стената в знак на някаква святост.
— Проявиха ли враждебност към вас?
— Нямаха възможност — каза той с явно презрение. — Само се повъртях насам-натам и разгледах това-онова, та ги обърках.
— Моята сграда беше нещо рядко — доложи Паскоу. — Телефонна централа.
Лий се извърна и го загледа:
— Значи все пак говорят със звуци?
— Не. Служат си със скенери и триинчови видеоекрани. Ако погледна в едно гърло с извиващи се пипалца, все едно, че съм надникнал в двадесет. И още нещо: говорещият понякога маха пипалцата си от екрана и ги заменя с нещо като бавна демонстрация на разговор с пръсти между глухонеми. Подозирам, че част от тази пръстна акробатика представлява яростни ругатни.
Шофьорът се обади нервно:
— Ако продължаваме да киснем тук, пътят ще се задръсти и от двата края.
— Тогава да се измъкваме, докато е време.
— Обратно на кораба ли, сър?
— Не още. Ще пообиколим да видим дали ще можем да намерим някакъв промишлен район.
Колата потегли, заобиколи предпазливо група идващи насреща пешеходци, избягна многолюдния площад, като мина по друга странична улица.
Излегнат удобно, сключил ръце над стомаха си, Паскоу полюбопитствува:
— Предполагам, че никому от вас не се е случвало да попадне в пожарна команда?
Наистина никому не се бе случвало.
— Бих дал хилядарка да видя такова нещо — каза той. — Две помпи и пожарникари с куки и стълби, които тичат да гасят пожар на една миля далеч. Скоростта на горенето на този свят е не по-малка от тая на нашия. Чудно ми е, че градът не е изгорял десет пъти досега.
— Може и да е горял — предположи Хардинг. — Трябва да са свикнали на това. В края на краищата на всичко се свиква.
— В края на краищата — съгласи се Паскоу. — Само че тук краят е толкова далеч, че дотогава може да изчезнеш в бездната на времето. Пък и до края не се стига толкова бързо. — Той погледна Лий. — А ти на какво попадна?
— На обществена библиотека.
— Тъкмо там могат да се намерят сведения. Колко измъкна?
— Само едно — призна Лий с неохота. — Печатният им език е идеограмен и използува най-малко три хиляди знака.
— Това е голямо улеснение — каза Паскоу, като отправи умолителен поглед към небесата. — Всеки способен лингвист или квалифициран специалист по контактите може да го научи от тях. Възложете на Хофнейгъл тази работа. Той е най-младият от нас и са му достатъчни две хиляди години.
Радиото изпращя, замига с червеното си око и радистът го включи. Чу се гласът на Шалом:
— Капитане, един важен на вид екземпляр току-що пристигна с нещо, което вероятно смята за състезателна кола. Може да е големец, натоварен да установи контакт с нас. Това е само наше предположение, но се мъчим да му намерим потвърждение. Помислих, че ще те интересува.
— Докъде сте стигнали с него?
— Не повече, отколкото с другите. Може да е най-умният студент в колежа. Въпреки това Нолън пресмята, че ще ни бъде нужен почти цял месец, докато го убедим в каквото и да било.
— Е, не се предавайте. Ние ще се върнем скоро. — Приемателят прекъсна и Лий додаде към другите: — Бръмчи като мотора на запалянковеца, с когото се разминахме по пътя насам. — Той смушка шофьора, показа наляво. — Онова там прилича на доста голям завод. Спри пред него да проверя.
Той влезе безпрепятствено, излезе след няколко минути и им доложи:
— Това е едновременно мелница, преработвателен и консервен завод. Мелят цяла планина ядки,
