— Да, сър. Минах над повече от сто града и села, достигнах крайния предел от 1250 мили. Условията оставаха непроменени. — Той се ухили и продължи: — Забелязах две-три неща, които може да ви заинтересуват.
— Какви бяха те?
— Почакаймалковците разговарят е устата си, но не издават никакви доловими звуци. Хеликоптерът има свръхзвуков преобразовател, известен под названието Прилепови уши, който се използува при сляп полет. Настройвах приемателя му по целия диапазон, когато бях сред тази тълпа, но не улових нищо. Значи не говорят на по-висок диапазон от нас. Не мога да си представя също да имат инфразвуков диапазон. Трябва да е нещо друго.
— Аз самият водих еднопосочен разговор с тях — осведоми го Лий. — Изглежда, не забелязваме очебийното, докато търсим скритото.
Огилви премига и запита:
— Какво имате предвид, сър?
— Те не си служат непременно с някаква уникална способност, която не можем да си представим. Не е изключено да общуват визуално. Гледат си един друг в гърлата и четат по извиващите се пипала. Все едно да сигнализираш със сливиците си. — Той отпъди тази тема с махане на ръка. — А какво друго забеляза?
— Няма птици — отговори Огилви. — Ще речеш, че там, където съществуват насекоми, ще има и птици или поне донякъде птицеподобни същества. Единствената летяща твар, която видях, беше нещо като гущер с ципести крила, които плясва колкото да се вдигне във въздуха, а после лети като безмоторен самолет до мястото, където отива. На Земята не би могъл да хване дори каталясала мушица.
— Засне ли всичко това?
— Не, сър. В камерата беше последната касетка и не исках да хабя филма. Не знаех дали по-късно няма да се покаже нещо по-интересно.
— Правилно си постъпил.
Лий го изчака да си тръгне, вдигна диафона, каза на Шалом:
— Ако филмите от хеликоптера се окажат достатъчно ясни за предаване на далечно разстояние, не е зле да изкараш едно допълнително копие за радиокабината. Кажи им да го изпратят на Сектор Девет за препредаване до Земята.
Когато затвори диафона, Ромеро влезе с отчаян вид.
— Капитане, би ли могъл да наредиш на инструменталните техници да измайсторят фенакистоскоп с прикрепен към него тахометър?
— Можем да направим всичко, абсолютно всичко — обади се Паскоу, който стоеше близо до илюминатора. — Стига да разполагаме с достатъчно векове, за да го направим.
Без да обръща внимание на репликата, Лий попита:
— За какво ти трябва?
— Хофнейгъл и Нолън смятат, че може да ни послужи да измерим точния оптически регистър на ония мързеливци навън. Ако успеем да установим с каква минимална скорост виждат движещи се образи, ще ни помогне много.
— Не би ли послужил за същата цел кинопрожекционният апарат на кораба?
— Той не е достатъчно променлив — възрази Ромеро. — Освен това не може да работи независимо от енергийния ни източник. А фенакистоскопът може да се носи и да се задвижва на ръка.
— От минута на минута става все по-интересно — подхвърли Паскоу. — Може да се задвижва на ръка. Прибави още няколко подробности и ще почна да добивам смътна представа каква е тая дяволщина.
Без да обръща внимание и на това, Лий се свърза пак с Шалом, обясни му въпроса.
— Велики боже! — възкликна Шалом. — Какво ли не ни искат вече! Кой пък го измисли? — Пауза, после: — Ще ни отнеме два дни.
— Два дни — повтори Лий на Ромеро.
Оня гледаше втрещено.
— Какво те тревожи? — запита Паскоу. — Два дни, за да започнеш да измерваш запаметяването на образите, е страшно бързо в този свят. Та сега ти си на Етерна. Нагаждай се, момче, нагаждай се!
Лий изгледа Паскоу внимателно и рече:
— От един-два часа май ставаш много опърничав?
— Не още. Останали са ми няколко капки търпение. Когато се изцеди и последната, можеш да ме затвориш в ареста, понеже ще съм откачил.
— Не се безпокой. След малко пристъпваме към действие.
— Ха-ха? — засмя се Паскоу неучтиво.
— Ще изкараме патрулната кола, ще отидем в града и ще поогледаме сред тях.
— Време е — подкрепи го Паскоу.
Бронираната осем местна кола изтрополи надолу по ската с дебелите си вериги и спря сред детелината. Само едно късо, разширяващо се накрая дуло на похлупака й и друго на опашката издаваше наличието на шнорхелни оръдия, управлявани с копче. Затвореният в кутия обектив на покрива й принадлежеше на автоматична камера. Металната пръчка над кутията беше радиоантена.
Имаха възможност да използуват хеликоптера, който можеше да вземе четирима души с екипировката, но щом кацнеше, тази машина нямаше да бъде особено полезна за обиколка из улиците.
Лий делеше предната седалка с лейтенант Хардинг и дежурния шофьор. Зад него бяха двама от щурмоваците на Хардинг и Паскоу. Най-отзад седяха радистът и мерачът. Уолтърсън, Гарсайд и всички други специалисти бяха останали в кораба.
Поемайки бавно напред, отминаха кръга от почакаймалковци, които, седнали по турски на тревата, гледаха вторачено схемата, която Нолън показваше с вид на пълно отчаяние. Наблизо Хофнейгъл гризеше ноктите си, мъчейки се да определи каква част от урока е усвоена и каква е останала неразбрана. Никой от тази група не прояви ни най-малка изненада, когато колата се спусна от стръмната скала и изтрополи край тях.
С подскоци и поклащания колата прекоси линията зад спрелия влак и излезе на пътя. Тук теренът се оказа отличен, караше се гладко. Тази пътна артерия би съперничила на всяка земни състезателна писта. Не бяха изминали пет мили, и срещнаха, чуждоземец, който я използуваше точно за такава цел.
Той беше полуседнал, полулегнал в дълга, тясна, ниска едноместна кола, на която като че ли отвред бе написано „таратайка“. Имаше налудничав вид, с напрегнато лице, облещени очи, ръце, вкопчени здраво в кормилото. Според показанията на фотоелектрическата клетка към командното табло на патрулната кола той „профуча“ край тях, общата скорост бе петдесет и две и една четвърт мили в час. Тъй като спидометърът на същото табло отбелязваше точно петдесет, значи хвърчеше с угнетяващата скорост две и четвърт мили.
Извивайки глава да погледне през задното прозорче, Паскоу рече:
— Като социолог мога да ви кажа авторитетно следното: някои от тая пасмина са крайно безразсъдни. Ако този луд отива за града, който сега е на около тридесет мили, ще стигне дотам за не повече от дванадесет часа. — После се намръщи, стана сериозен и добави: — При положение че реакциите им съответствуват на движенията им, като едното е толкова бавно, колкото и другото, не бих се учудил, ако и те имат транспортни проблеми, подобно на всеки друг свят.
Никой нема̀ възможност да се изкаже по този въпрос. И осмината политнаха едновременно напред, когато спирачките задействуваха. Навлизаха в предградията, чиито улици гъмжаха от пешеходци, коли и тролейбуси. След това се наложи да карат само на първа скорост; шофьорът трябваше да учи абсолютно нови похвати, а това не беше лесно.
Червенолики хора в еднакво безполово облекло кръстосваха бавно-бавно пътищата така, като че всеки миг ще легнат и ще заспят. Някои се движеха по-бързо от други, а най-чевръстите измежду множеството пречеха и създаваха безредие. Никой не спря да се зазяпа в минаващата кола нашественичка, но повечето се заковаха на място с изумено изражение, когато бяха вече на една миля зад нея.
Лий и спътниците му изпитваха силно изкушение да обяснят бавността с глупост. Но не му се поддадоха. Доказателствата за противното бяха толкова солидни, че не можеха да се отрекат.
