— Какво ти става? — запита Паскоу, вторачен в него.
— Понякога на човек му идват най-причудливи мисли — отвърна Уолтърсън гузно. — Просто ми хрумна, че ако конете бяха охлюви, никога нямаше да бъдат принудени да носят хамути. Тук някъде има някаква поука, но не искам да си блъскам главата да я търся.
— Град на четиридесет и две мили източно от базата — обади се Огилви. — Същото както преди. Две скорости: страшно бавна и още по-страшно бавна.
Паскоу погледна през илюминатора.
— Тоя влак пълзи по-мудно от буболечка. Изглежда, възнамерява да спре, когато стигне дотук. — Той се позамисли и довърши: — В такъв случай едно нещо знаем още отсега: те не се страхуват от нас.
Взел решение? Лий се свърза по диафона с Шалом:
— Излизаме навън. Записвай наблюденията на Огилви, докато ни няма. Свирни кратко със сирената за тревога, ако съобщи за бързо раздвижване някъде. — После се обади на Нолън, Хофнейгъл и Ромеро, тримата специалисти по контакта: — Донесете схемите си, да бъдат готови за контакт.
— По правило — напомни Паскоу — командирът остава да ръководи кораба си, докато се установи контакт и се разбере дали чуждоземците са дружелюбни, или поне не са враждебни.
— Тук по изключение правилата не важат — тросна се Лий. — Аз ще се занимая с товара на тоя влак. Крайно време е да постигнем някакъв напредък. Решете сами дали ще дойдете, или не.
— Четиринадесет села досега — обади се Огилви някъде отдалеч зад възвишенията. — Всички там се мотаят с темпо, което убива… от скука. Насочвам се към града, който се вижда на хоризонта.
Пристигнаха специалистите по контакта със снопове цветни схеми. Те бяха невъоръжени, тъй като единствено на тях от екипажа се забраняваше да носят пистолети. Тази разпоредба се основаваше на убеждението, че очевидната безпомощност вдъхва доверие. В повечето случаи това схващане се оказваше правилно и специалистите оставаха живи. От време на време обаче се опровергаваше и единствената полза за жертвите беше, че им се устройваше прилично погребение.
— А ние? — запита Уолтърсън, оглеждайки новодошлите. — Ще си вземем ли оръжия, или не?
— Ще рискуваме и няма да вземем — реши Лий. — Същества, достатъчно умни, за да се возят с влакове, би трябвало да бъдат достатъчно съобразителни да се сетят какво ще стане, ако се опитат да ни хванат. Докато преговаряме, те ще бъдат под прицела на корабните оръдия.
— Нямам аз вяра на способността им да постъпват разумно според нашите схващания — обади се Паскоу. — Въпреки цивилизованото им лустро може да са най-коварните типове отсам Сириус. — После се ухили и добави: — Но имам вяра на краката си. Като гледам как се пипкат тия чуждоземци, докато някой от тях успее да се прицели, аз ще бъда вече облаче прах на хоризонта.
Лий се усмихна и ги поведе през главния шлюз. Всички илюминатори бяха изпълнени с лица, които ги следяха, докато се спущаха към линията.
Мерачите стояха нащрек в своите кули с печалното съзнание, че биха могли да отблъснат опит за отвличане само с риск да убият приятелите си заедно с враговете. Но ако се наложеше, можеха да го осуетят, като разрушат релсите зад и пред влака и по този начин го изолират, за да се справят по-нататък с него. Засега ролята им беше статична — да сплашват. Въпреки явната липса на опасност в този свят по- старите служители на кораба хранеха известни опасения. И друг път спокойна атмосфера бе измамвала човешки същества, затова бяха предпазливи.
Шестимата стигнаха до железопътната линия на около двеста ярда пред влака и закрачиха към него. Те виждаха машиниста, седнал зад някакъв стъкловиден щит отпред. Големите му жълти очи гледаха право напред, тъмночервеното му лице беше без изражение. И двете си ръце бе сложил на ръчки с топки, а видът на половин дузина чуждоземци по линията не го накара дори да помръдне пръст.
Лий пръв стигна до вратата на вагона и протегна ръка да сграбчи непреодолима трудност номер едно. Той улови дръжката, отвори вратата, изобрази на лицето си любезна усмивка и произнесе сърдечно „Здравейте!“
Машинистът не отговори. Вместо това очните му ябълки започнаха да се извъртат настрани, докато влакът продължаваше да лети с такава скорост, че дръжката взе да се изплъзва от ръката на Лий. По необходимост Лий трябваше да направи една крачка, за да се изравни с него. Очите достигнаха ъгълчетата, през което време Лий бе принуден да направи още една крачка.
После главата на машиниста започна да се извива. Лий направи стъпка. По-нататъшно извиване. Още една стъпка. Зад Лий петимата му спътници се стараеха да не изостават. Това не беше лесно. Всъщност трудна работа. Не можеха да стоят на място и да оставят влака да пълзи нататък. Не можеха и да вървят, без да го изпреварят. Резултат: смешна походка в ритъм подскок-престой, като подскоците бяха по-къси, а престоите — по-дълги.
Докато главата на машиниста се завърти на деветдесет градуса, дългите пръсти на дясната му ръка бяха започнали да се откопчват от топката, която държаха. В същия разтегнат миг топката взе да се повдига на ръчката си. Нямаше съмнение, той вършеше нещо. Влизаше бързо в действие, за да се справи с внезапно възникналото критично положение.
Лий се движеше с вратата, без да я изпуща.
Другите продължаваха в такт своето подскок-престой. Паскоу крачеше с печалната почтителност на човек, участвуващ в скучното погребение на богат чичо, който в последния миг не го е споменал в завещанието си. Лий си представяше какви нецензурни забележки се подхвърляха между зрителите в кораба.
Той реши проблема за възстановяване на служебното си достойнство, като просто се качи във вагона. Но и това не подобри особено положението. Избяга от кретащото шествие, ала сега трябваше да стои или полупревит, или коленичил на пода.
В момента главата на машиниста беше вече обърната на деветдесет градуса, а очите му гледаха право в посетителя. Топката бе изскочила докрай. Нещо, което издаваше шипящи звуци под пода, утихна, и влакът се движеше напред само по инерция след задействува нето на спирачките. Пълзене, измеримо в инчове или части от инча.
— Здравейте! — повтори Лий, чувствувайки, че никога не е произнасял по-глупава дума.
Устата на машиниста се отвори в розов овал, в който се показаха дълги, тесни зъби, но нямаше език. Той закръгли уста и докато й придаде задоволителна форма, слушателят можеше да изпуши половин цигара. Лий наостри уши, защото очакваше поздрав. Но нищо не излезе оттам — нито звук, нито нотка, нито децибел. Той почака малко, с надежда първата дума все някога да изскочи. Устата два-три пъти промени леко формата си, докато някакви розови пипалца в дъното й се гърчеха като полумъртви червеи. И това беше всичко.
Уолтърсън прекрати свръхбавното си тътрене по сплъстената детелина и извика:
— Спря, капитане.
Отдръпвайки се от вагона, Лий пъхна ръце дълбоко в джобовете си и загледа победоносно машиниста, чието първоначално безстрастно лице сега придобиваше изражение на учудване и любопитство. Виждаше как впечатленията се отразяват върху чертите му е цялата апатичност на менящ цвета си хамелеон и с почти същата скорост.
— Дяволска работа — изръмжа Паскоу, като смушка Лий. Той посочи редицата дръжки врати, които стърчаха от четирите вагона. Повечето от тях се бяха отместили от хоризонталното си положение и преминаваха градус по градус във вертикално. — Бързат презглава да слязат.
— Отвори им — подсказа Лий.
Хофнейгъл, който случайно стоеше точно до един изход, услужливо завъртя дръжката и дръпна вратата. Тя се отвори заедно с един вкопчил се пътник, който не бе сварил да се пусне. Като захвърли контактните си схеми, Хофнейгъл ловко улови пострадалия и го сложи на крака. На онзи му бяха нужни четиридесет и осем секунди по часовника на Ромеро, за да изобрази на лицето си някакво чувство, а то беше чувство на смайване.
След това трябваше да отварят вратите с цялата предпазливост на данъчен агент, разопаковащ тайнствена пратка, която тиктака. Паскоу, нетърпелив както винаги, ускори процедурата на слизането, като вдигаше чуждоземците от отворените врати и ги изправяше на зелената морава. На най-съобразителния от групата му бяха достатъчни двадесет и осем секунди, за да почне да обмисля загадката как бе преминал от една точка в друга, без да прекоси междинното пространство. Той щеше да реши тази загадка… ако имаше
