време.
Когато влакът се изпразни, навън стърчаха двадесет и трима почакаймалковци. Нито един от тях не надвишаваше четири фута височина и шестдесет фунта етернейско тегло. Всички бяха облечени по начин, който не даваше никакво указание за пола. Вероятно всички бяха възрастни, тъй като между тях нямаше дребни екземпляри. Никой не носеше нещо, което поне слабо да прилича на оръжие.
Като ги огледа внимателно, Лий с охота призна, че колкото и мудни да бяха, те не изглеждаха глупави. Лицата им с необикновен цвят показваха доста висока интелигентност. Това личеше вече само по себе си от машините, които правеха и използуваха, като например този влак, но се забелязваше и по физиономиите им.
Великият съвет, заключи Лий, има сериозна причина за безпокойство, каквото неговите членове не са си и представяли. Ако хората, стоящи пред него, са наистина типични за своята планета, тогава те ще са напълно безвредни. Няма да представляват никаква опасност за земните интереси където и да било в космоса. И все пак същевременно
Разстлали на земята лесно разбираемите си схеми, тримата специалисти по контакта се приготвиха да обясняват произхода, присъствието и целите си чрез ефикасна система на знаци и жестове, основна за всички първоначални контакти. Припреният Паскоу ускори работата, като нареди почакаймалковците в кръг около схемите — вдигаше ги като бездушни кукли и ги преместваше.
Лий и Уолтърсън отидоха да хвърлят поглед на влака. Дори и някои от собствениците му да имаха възражение против този оглед, те не разполагаха с достатъчно минути, за да сторят каквото и да било.
Покривите и на четирите вагона бяха от светложълта, прозрачна пластмаса и се спущаха отстрани до една черта наравно с горницата на вратите. Под пластмасата се забелязваха неизброимо количество грижливо подредени силициеви пластинки. Вътре във вагоните, под плоскости, образуващи средните пътеки, имаше редици малки цилиндри, подобни на клетки от никелова сплав. Моторите не се виждаха, те бяха скрити под малки двигателни кабинки — по една на всеки вагон.
— Слънчева енергия — каза Лий. — Основната двигателна сила се черпи от тези слънчеви батерии, вградени в покривите. — Той измери с крачки дължината на един вагон, пресметна. — Четири на двадесет фута всеки. Като се включат страничните плоскости, това прави шестстотин и четиридесет квадратни фута площ за улавяне на слънчевите лъчи.
— Тук няма нищо чудно — изказа се Уолтърсън невъзмутимо. — В тропическите области на Земята си служат с по-добри, подобни приспособления има и на Драмония и Уърт.
— Зная. Но тук нощта трае шест месеца. Кои акумулатори ще издържат толкова дълго без презареждане? Как могат да се движат откъм нощната страна? А може би целият транспорт спира, докато хората хъркат в леглата си?
— Паскоу по-добре би могъл да гадае за будоарните им навици. Според мен те спят, тъй като шест месеца са за тях не повече, отколкото една нощ за нас. Но така или иначе, защо да си блъскаме главите с този въпрос? Нали рано или късно ще изследваме нощната страна?
— Да, разбира се. Но искам да зная дали тази пущина е по-усъвършенствувана в някое отношение от всичко, с което разполагаме в момента.
— За да установим това, ще трябва да я разглобим — възрази Уолтърсън. — Но да впрегнеш Шалом и момчетата му в такава рушителна работа, би било некоректен начин за поддържане на приятелството. Такова нещо няма да се поправи на тия почакаймалковци дори и да не могат да ни спрат.
— Не съм чак такъв левак — отвърна Лий. — Независимо от това, че унищожаването на имущество, принадлежащо на невраждебни чуждоземци, може да ме докара до военен съд, защо ще си търся белята, като бихме могли да получим сведения от тях срещу други данни? Чувал ли си истински разумни същества да откажат да обменят знания?
— Не — каза Уолтърсън. — Но не съм чувал и за същество, на което да са му нужни десет години, за да плати за нещо, получено за десет минути. — Той се ухили злорадо и добави: — Значи потвърждаваме това, в което Бойдъл се е убедил, а именно, че трябва да дадеш, за да получиш — а за да получиш, трябва да почакаш малко.
— Нещо отвътре ми подсказва, че си напълно прав — повдигна рамене Лий и продължи: — Във всеки случай нека Съветът му бере грижата. Засега ние не можем да направим нищо повече, докато хората за установяване на контакт не изготвят своя доклад. Да се връщаме на кораба.
Заизкачваха скалата. Като видя, че тръгват Паскоу забърза подире им, оставяйки тримата специалисти да си играят със схемите и да извиват ръцете си като змии.
— Как върви? — запита Лий, когато минаваха през шлюза.
— Не чак толкова добре — отговори Паскоу. — Трябва да опиташ сам. Ще ти се скъсат нервите.
— Какво му е трудното?
— Как можеш да събереш две величини, когато едната от тях е неизвестна? Как можеш да ритмуваш продължително и абсолютно беззвучно бучене? Всеки път, когато Хофнейгъл си послужи със знака за орбита, просто доказва, че бързината на ръката мами окото, що се отнася до зрителите. Затуй кара по- бавно, повтаря и пак не могат да го проумеят. Тогава кара още по-бавно. — Паскоу изсумтя от възмущение. — На тия трима нещастници ще им трябва целият днешен ден, а може и почти цяла седмица, за да усвоят, упражнят и усъвършенствуват най-бързите и най-изразителните ръкодвижения. Те никого на нищо не учат — сами се учат. Къртовско изучаване на времето и движението.
— Трябва да успеем — забеляза Лий спокойно. — Дори и да е нужен цял живот за това.
— Но
Лий се навъси, потърси задоволителен отговор, ала не намери.
На ъгъла на коридора ги срещна Гарсайд. Той беше дребно, емоционално човече, чиито очи изглеждаха огромни зад дебелите очила. Голямата любов в живота му бяха насекомите с всякакъв размер, форма, цвят или произход, стига да са насекоми.
— Ах, капитане — възкликна той, кипящ от въодушевление, — много забележително откритие, много забележително! Девет вида насекоми! Наистина никое от тях не е с необикновено устройство, но всички страдат от изумителна леност. Ако този феномен е общ за всички тукашни насекоми, ще излезе, че местният метаболизъм е…
— Запиши го да се знае — посъветва го Лий, като го потупа по рамото. Той забърза към радиокабината. — Нещо особено от Огилви?
— Не, капитане. Всичките му съобщения бяха повторение на първите. Сега е изминал повечето от обратния път и трябва да пристигне тук след около един час.
— Пратете ми го веднага щом се върне.
— Както наредите, сър.
Огилви се яви в предвиденото време. Той беше дългунест човек с мършаво лице, склонен да се хили неприятно. Когато влезе в стаята, държеше ръце зад гърба си и заговори с наведена глава, престорено свенливо.
— Капитане, искам да направя едно самопризнание.
— Личи от маниерите ти. Какво е то?
— Слязох без разрешение точно на главния площад на най-големия град, който можах да намеря.
Лий повдигна вежди.
— И какво стана?
— Наобиколиха ме и ме зазяпаха.
— Това ли е всичко?
— Ех, сър, минаха двадесет минути, докато ме забележат и се насъберат, а през това време най- далечните все още прииждаха. Не можех да чакам повече да видя какво ще направят по-нататък. Пресметнах, че ако донесат въже и у вържат шасито ми, ще свършат тази работа за около една година, до идущата Коледа.
— Хм! Навсякъде другаде ли беше същото?
