Зу го гледаше в очите и спокойно се усмихваше. Погледът й предизвика у него неудобство. Започна да се чувствува като непослушно дете.
Тя извади от чантата, която носеше през рамо, сребърна ивица.
— Вземете един хеписпот. Ще ви подействува добре.
— Благодаря, нищо ми няма. Искам само да знам кой съм.
— Разбира се — гласът й звучеше все така меко. — Вие сте научен консерват.
— Какво съм? — дишането му се ускори. На горещи вълни през тялото му премина ужас. — Ще се побъркам — прошепна той. — Или вече съм луд? Научен консерват. Заличени времена. Момиче с розова кожа и зелена коса. Това са халюцинации, рожби на болна фантазия.
Зу хвана ръката му.
— Вие сте щастливец — каза тя с убедителен тон. — Отговаряте точно на психосоматологичния стандарт. Вземете сега хеписпота.
Докосването на ръката и действуваше благотворно, то овладя възбудата му. С върха на пръстите си пое сребърната ивица, заоглежда я и накрая я сложи в устата си. Тя бе твърда, но бързо се стопи и той усети слаба топлина и силен вкус на малини.
Само след секунди се успокои. Та какво толкова се бе случило? Как можеше така да се вдетини и да се остави да загуби самообладание само от няколко специални израза! Да се живее бе удоволствие — със или без име! Не, нямаше да се държи като истерик. Искаше да научи как и защо бе попаднал в това положение. Това сигурно имаше обяснение и той щеше да го намери. И ако трябваше да се сблъска с някои непознати неща, толкова по-добре. Та той обичаше риска, приключението.
Зу с розовата кожа го бе наблюдавала внимателно. Тя забеляза, че бе възвърнал равновесието си, обърна се и се отправи към една от стените на стаята.
— Отвори, Гого!
Върху стената проблясна млечно оцветена повърхност и безшумно се плъзна встрани.
Мъжът наблюдаваше внимателно. Интересът му към техниката започна да се пробужда.
— „Гого“ акустичен сигнал ли е?
Тя кимна.
— Активизиращият импулс се предизвиква от магнитен ключ. Сега ще ви приготвя банята.
Тя изчезна през отвора.
Той стана и я последва. Зу боравеше с цветните бутони на командното табло. Басейнът за плуване, който заемаше две трети от помещението, бързо се пълнеше с вода. Една от стените се плъзна нагоре и откри трепкащо в полумрак козметично помещение.
— Ако имате нужда от моите услуги, моля, повикайте ме. Аз съм в съседната стая.
Той се покачи върху еластичната ограда на басейна, която, както и подът, излъчваше приятна топлина, опипа с пръстите на крака си температурата на водата и скочи вътре с главата надолу. Гмурна се, преобърна се няколко пъти и шумно изхвърли във въздуха водни пръски. Водата течеше обилно, бликаше, ставаше ту топла, ту студена, пенеше се, отново се избистряше, непрестанно сменяше своя цвят и ухание.
Кожата му започна да се зачервява, по тялото му пробяга освежителна тръпка. Когато излезе от басейна, се чувствуваше като новороден.
Влезе в тоалетното помещение. От сводестия таван, подобно на зора, се разливаше ярка светлина и искреше по кристалните флакони. В средата на помещението имаше червен лежащ стол с ръчки за управление, маркучи и сгъваема система от огледала.
Мъжът се приближи до стола и погледна с любопитство в огледалото. Оттам го гледаше лице с неправилни черти, голям нос, здрави зъби, хладни сивозелени очи. Косата бе къса, цветът — труден за определяне. Тъмнорус с кестеняви оттенъци. По слепоочията блестеше първото сребро.
Той дълго наблюдава лицето си критично, но накрая кимна. Намери се приемлив. Нима бе очаквал нещо друго? Не бе ли напълно естествено човек да се хареса, дори и когато се види за първи път? Опасения, колебания, страхове? Смешно. Може би щеше да срещне някои трудности. Къде ли ги няма?
Направи на огледалния си образ приветлива гримаса, обърна се и взе една от подредените на куп хавлиени кърпи. Тя бе в прозрачна опаковка. Когато докосна зелената й лента, фолиото се пукна като чашка на семенно растение и се сви на земята на малка топка.
Започна да се бърше, като се опитваше да разгадае за какво се използуваха цветните течности в кристалните флакони и козметичните инструменти, но в повечето случаи усилията му бяха напразни. Всички предмети бяха нови-новенички, обвити в прозрачни фолиа.
Когато се върна в спалното помещение, в първия миг помисли, че е сбъркал вратата. Светлината, която се излъчваше от тавана, бе добила розов оттенък, стените и подът блестяха в светлосиньо. Леглото и мебелите с цвят на портокал бяха изчезнали. Вместо тях — бели маси, бели кресла, огледало в бяла рамка, бели вази с причудливи цъфнали клонки.
Зу го очакваше. Тя му остави минута време, за да разгледа новата мебелировка и след това два пъти плесна с ръце. Една стена се отмести встрани. Изотзад, плъзгайки се покрай нея, се появиха фантастично костюмирани господа. Те бяха във витрини и бавно се въртяха около оста си. По неподвижната им стойка разбра, че са манекени.
— Моля, бихте ли направили избора си — каза Зу. С нарастващо изумление той загледа това, което му се предлагаше. Манекените бяха облечени в дрехи от отдавна отминали епохи. Объркан поклати глава — не смяташе да участвува в костюмиран бал.
Зу плесна с ръце, темпът на кукления парад се ускори. Костюмите ставаха все по-фантастични. Носии, шарени униформи, роби, обшити с везба и обсипани с различни украси, безразборни смесици от всички възможни стилове.
Той въздъхна:
— Нямате ли нещо нормално, което да отговаря на днешната мода?
Тя го погледна въпросително.
— Мода?
— Извинете — каза снизходително той. — Имам предвид това, което нормалният човек обикновено носи.
— Тъкмо тези ансамбли се носят обикновено.
— Е добре, тогава ще взема онзи там.
Той посочи жълт костюм с винена жилетка. Към него имаше бяла риза с дантели, кожени жълтеникави обувки с дебели подметки, сламена шапка и ръкавици.
Зу докосна с ръка стъклената витрина и тя веднага спря. Предната й част се отвори, манекенът излезе напред, прозрачните стени се превърнаха в огледални плоскости. С няколко движения Зу разсъблече манекена. Циповете на дрехата представляваха гъвкави магнитни ивици, а копчетата, токите и коланът бяха само за украшение.
— Мога ли да ви помогна? — Тя разтвори ръце, за да поеме хавлията му.
— Не, благодаря, ще се справя сам.
Тя се отдръпна с усмивка, но не напусна помещението. Той се поколеба. Е добре, помисли си, какво пък може да се случи, и остави хавлията да се свлече на земята. По лицето на Зу не трепна нито мускул. Тя усърдно му подаваше отделните дрехи и неотстъпно му помагаше да се облече. Когато се приготви, той се погледна в огледалото. Е, не беше облечен съвсем по вкуса си, но от всичко, което тя му бе показала, изглежда бе улучил най-поносимото.
Зу отвори кутия, извади от нея свежа гардения и я сложи на бутониерата му. Той отказа да вземе кожените ръкавици и сламената шапка. Шапки не обичаше, а ръкавиците му пречеха. Зу набързо събра хавлията, шапката и ръкавиците, празните фолиа и кутии, хвърли всичко във витрината, пъхна вътре и манекена. Витрината се плъзна обратно и стената се затвори в гладка плоскост.
— Моля, бихте ли ме последвали? Кураториумът на Психогоген ви очаква.
— Това пък кой е?
— Медицинското ръководство на Психодом. Сърцето му заби по-силно. Какво ли щеше да узнае?
Изпълнен с очакване, той излезе в коридора, чийто таван излъчваше белезникава светлина. Като изминаха стотина метра, пред тях се отвори плъзгаща се врата. Зу остана навън, а той влезе в зала за конференции в липов цвят.
