„На балами ли се правят тези хора — или действително нищо не знаят?“ — помисли той, но гласно каза:
— Е, благодаря ви, господа.
Петимата смутено сведоха очи. Светлосиният цвят на кожата на лицата им потъмня в няколко различни нюанса. Те не се изчервиха, те посиняха.
— Няма защо да ни благодарите — промърмориха в хор и изглеждаха до такава степен смутени, че той изумен се запита какво толкова бе сбъркал с безобидната си забележка. Но преди да намери обяснение, говорителят на групата дойде на себе си.
— След около два часа вашата нервна система ще е асимилирала вече Зеко — каза той. — И тогава можете да влезете във връзка с вашия информатор. Той се нарича Зем. Моля, недейте забравя тази дума. Ако разрешите, ние ще се оттеглим. Сестра Зу ще ви изпроводи. Желаем ви любов.
Като по команда всички се поклониха и изрекоха в хор:
— Много любов.
Още един път му се усмихнаха и напуснаха стаята с еднаква стъпка.
Малко след това Зу се появи на вратата. Асмо я последва, преминаха през залата в липов цвят и стигнаха до коридора.
Асансьорът бе кръгъл, с диаметър около пет метра. Когато влязоха, Зу произнесе:
— Нулстоп, Гого!
— Нулстоп — повтори гласът, който идваше от невидимия високоговорител. Полукръглите врати се затвориха. Асансьорът безшумно се заиздига нагоре. Гласът отброяваше етажите в усилващо се темпо.
— Накъде ме водите?
— Отиваме към павилиона-плато. Оттам можете да видите града.
Асансьорът спря, те излязоха и се намериха в обширен павилион. Зу посочи изхода — огромно кристално ветрило, което с бавни кръгови движения си играеше със слънчевите лъчи. През стъклените му сегменти като уловени светулки блуждаеха и се отразяваха червеникави светлинки.
В центъра на павилиона имаше плитък изумруденозелен басейн, подобен на гигантски лист на водна лилия. От него нагоре се издигаше рубиненочервена пластична материя. Тя се движеше в дразнещо бавен ритъм, образуваше ветрила, дъги, спирали, оформяше колони и арабески, които се преплитаха и се сливаха. Откъм блестящия в зелено мрежест купол на павилиона се спускаха прозрачни кълба. Когато докосваха рубинените форми, те се пръскаха с тих камбанен звън. От време на време куполът променяше цвета си и тогава спускащите се кълба добиваха нова окраска.
Тази игра на форми, които бяха в дисонанс с цветовете, излъчваше хипнотизираща омая. Нерядко се получаваха хаотични картини и все пак, съвсем неочаквано, се стигаше до хармонично равновесие. Магията на тези безсмислени, все нови и нови форми започна да го омагьосва до състояние на веселост, наподобяващо транс.
Времето загуби значението си. Той вече не знаеше колко дълго бе под въздействието на картините. Обхвана го шемет. Волята му започна да се съпротивлява на тази игра на форми и цветове. Той се отскубна от обсебването, което се излъчваше от тях, и се обърна.
Зад него се изправяше стена — гладка, без процепи. Момичето със зелените коси и с розовата кожа бе потънало в дълбочината, без дума за сбогом.
2.
Голямо алено слънце изпращаше надолу меки лъчи, небесният свод се издигаше атлазеносин.
Асмо стоеше на най-високото стъпало на терасовидна пирамида. Зад него се възправяше павилионът- плато на Психодом — бял полукръг с огромен, блестящ надалече символ на Ескулап.
Пред него лежеше градът: стотици преливащи се един в друг хълмове с терасовидна структура, по чиито склонове бяха подредени в геометрични форми бели кубове. Зеленината на тропическа растителност се вплиташе в градския пейзаж. Слънчевата светлина искреше в безброй фонтани и езерца и техните води се събираха в сребриста струя в подножието на застроения хълм.
Асмо заслиза по терасовидните градини. Подухваше насрещен лек ветрец, наситен с ухания на храсти и изящни дръвчета с пищни цветове. След всеки завой на стълбата се разкриваше нова гледка, която превъзхождаше предишната по красота. Килими от трева трептяха в играта от светлини и сенки, ромоляха малки водопади, жълти нарциси растяха между стъпалата от малахитови камъни. Водни лилии покриваха с розовобелите си чашки езерца.
Там, където между храсталака се откриваше изглед към града, бяха поставени маси и тапицирани пейки, защитени със сенници. Те изглеждаха нови-новенички, като че ли не бяха прекарвали нито една нощ на открито.
Асмо се отпусна на пейката. Погледът му се спря на храст с плодове, подобни на портокал, разпръскващи съблазнително ухание. Той посегна към един от тях, но не успя да го отдели от клона, дори и когато се опита със сила. Клонът също не можеше нито да се откъсне, нито да се счупи, въпреки че бе по- тънък и от молив. Той разгледа храста по-внимателно. Листата, плодовете и клоните приличаха на истински до най-малката подробност и все пак бяха направени от неразрушим, крайно еластичен материал. Поклащайки глава, той отпусна клоните. Те като пружини заеха първоначалното си положение и изглеждаха така свежи, като че ли никога не са били докосвани.
Той продължи пътя си, потънал в размисъл дали цялата тази пищна райска растителност не бе изкуствена? Колибри проблясваха във въздуха, други, с крила, сменящи нюансите си, стояха неподвижни, като прилепени към цветовете. Те се стрелваха нагоре, когато той се приближеше. Срещна паун, който разтваряше ветрилото на опашката си във все нови и нови багри. Птицата се отклони от пътя си, без да прояви уплаха. Но когато с две бързи крачки се приближи съвсем, тя се сви на земята и се вцепени. Асмо се наведе, внимателно я докосна, повдигна я. Тя бе като парализирана, съвсем неподвижна, изглеждаше дори, че не диша. Той я разгледа от всички страни, изведнъж почувствува под перата й слабо тупкане на сърце. Внимателно я остави на земята и се отдалечи. Тогава животът се възвърна в пауна, той се повдигна, разтърси пера и важно-важно се отдалечи.
Откакто Зу го бе напуснала, Асмо не бе срещал човешко същество, въпреки че се намираше съвсем близо до града. Направи му впечатление небесното спокойствие, което цареше наоколо. Въздухът бе чист и прозрачен. Нямаше прах, нито шум от движение, нито лоши миризми. Фабрики и превозни средства като че ли изобщо липсваха. Той огледа небето — самолети не се виждаха. Но след това откри едно летящо тяло, прилично на балон, което се носеше ниско между пирамидите. Стори му се, че в коша разпознава хора. Преди да се увери в това, летящото тяло изчезна безшумно зад един от хълмовете.
Слънцето бе в зенита си. Ала над всичко витаеше мекото, хармонично, малко уморено, позлатено от нежния полъх на прастара култура вечерно настроение. Планетата е покрита с патина, помисли си той. Колко ли време е изминало от века на моето раждане? Двеста, петстотин години… или може би няколко хилядолетия? Старата майка Земя като да бе станала по-спокойна, подобна на спомен. И все пак променена, недействително действителна, сякаш фантастично съновидение. Връхлетяха го хиляди въпроси, той не можеше да им отговори, чувствуваше се безпомощен, завладян от горчивото усещане на изоставеност. Нуждаеше се от хора, от тяхната близост, от разговори.
Той побягна бързо по стъпалата надолу, премина през лабиринт от цъфнали живи плетове и най-накрая застана на брега на река. Водата й бе толкова бистра, че каменистото дъно ясно се виждаше. Златни рибки с дълги перки се извиваха в грациозен танц.
На около сто метра разстояние от другата страна на брега се издигаше сграда във формата на пирамида. Долните етажи изглежда бяха от стъкло, защото той забеляза силуети на хора, насядали край маси. Въпреки слънчевата светлина, помещенията бяха цветно осветени. По фасадите пробягваха разноцветни светлинни реклами, които учудващо точно изобразяваха меню. При тази гледка Асмо усети слюнки в устата си. Той тръгна бързо покрай брега и се натъкна на тунел, който вероятно излизаше от другата страна на реката. Сводестият вход го погълна. Обширното помещение сияеше в ярка светлина. Когато мина по очертания стъклен правоъгълник на пода, в който проблясваха две сини вълнообразни линии, под стъклото се появи светлинна стрелка. Тя го отведе до плъзгаща се стълба. Едва кракът му докосна първото й стъпало, и стълбата заблестя, започна да се движи и го понесе надолу. Лъхна влажно-топъл
