Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите
1.
През помещението повя вълна озон, едва доловима, лека като дъх. Мъжът в леглото се раздвижи. Противно на навика си, все още не отваряше очи, колебаеше се, сякаш предчувствуваше, че му остават само няколко секунди, преди да застане пред нещо ново, непознато. Лежеше, без да помръдне, поемаше на дълбоки глътки чуждия живителен аромат и се отдаваше на картините, които изплуваха в съзнанието му.
Пенести гребени върху стъкленозелена вода, шум от прибоя. Конят му препуска в игрив тръс по влажната пясъчна ивица на брега, с две ръце той се държи за развятата грива. Съвсем близо до него — момиче, загоряло от слънцето, в износени панталони, с червена панделка в разбърканата от вятъра коса. Далеч пред тях са другите ездачи, безплътни сенки с неясни очертания, които в ритъм се полюшват нагоре-надолу. Момичето пее. Дива песен, дрезгав глас… Дали това е болка от раздялата с познатия свят, от сбогуването с хората, които обича? Или е само нетърпение, радостно очакване, копнеж по единственото, неповторимото, по приключенията, водещи към познанието?
Мъжът се ослушваше. Непознати звуци проникваха в ушите му. Нежно шептящи цигулки, сред тях бисерните тонове на чембало. Музиката го смущаваше. Тя не подхождаше на картините, започна да ги пропъжда. Той искаше да ги задържи, търсеше името на момичето, на приятелите, на морето. Напразно. Имена не намираше, а без имена не можеше да се възкреси нищо. Момичето, приятелите, морето потъваха в було от мъгла.
Мъжът ядосано разтърси глава и отвори клепачи. Това, което видя, му бе непознато. Средно голямо правоъгълно помещение. Таванът на стаята излъчваше жълта светлина, която не хвърляше сенки. Стените и подът бяха сиви, от блестящ, напомнящ кожа материал, от който бяха направени и малкото мебели с цвят на портокал. Музиката се чуваше още, сякаш проникваше през стените.
Съвсем буден, мъжът се изправи. Отметна завивката, която леко полепна по кожата му, и скочи от леглото. Тялото му бе мускулесто, без признаци за надебеляване, кожата му имаше здрав кафеникав цвят. На пръв поглед изглеждаше на тридесет години, но изразът на очите, линиите около брадата и устата издаваха двадесет години повече работа и опит.
Той се огледа изпитателно. Нещо му вдъхваше безпокойство, нещо необичайно като че ли го нападаше от всички страни. Долавяше го ясно, въпреки че цветовете на помещението, наситеният с озон въздух, веселата музика се мъчеха да загладят неприятното чувство и да го пренесат в неопределеното усещане за блаженство. Трябваше ли да отстъпи, трябваше ли да се поддаде на съблазънта?
Той подигравателно изкриви устни и се загледа в пода, за да се концентрира. В продължение на секунди остана неподвижен, след това захвана да разтрива брадата си, но се вцепени. С несигурни пръсти опипа лицето си. Всичко му се струваше чуждо — уста, нос, бузи, чело. Що за лице бе това?
Нима в помещението нямаше огледало? Накъдето и да погледнеше — матирани плоскости, никъде — прозорец, парче стъкло. Разбира се, липсваше и врата. Уплаши се, че ще го обземе паника. Свлече се надолу, затвори очи и се вкопчи в рамката на леглото. Ръцете му се впиха в еластичния метал, почувствува хладната повърхност на материала, който имаше твърда сърцевина. Постепенно потисна страха си и самообладанието му надделя.
Беше му станало горещо. Сърцето му биеше силно, очите му бяха широко разтворени. Той се просна върху леглото и започна да обмисля. Какво в същност се бе случило?
Но колкото и да се напрягаше, не намираше отговор. Името му? Как се казваше? Не можеше да си спомни. На колко години беше? Къде бе роден? Откъде идваше?
Нищо. Никакъв отговор. Пътят към миналото бе блокиран. Смътно чувствуваше, че всички отговори все още бяха там, зад люлеещата се сива стена, във вече недостижимия ъгъл на мозъка му.
Защо, по дяволите, не можеше да си спомни? Изобщо къде се намираше? И можеше ли още да разсъждава логично? Предпазливо, пипнешком, не без страх от несполука, започна да изпробва разсъдъка си. Четири по три? — Дванадесет. Петдесет без тринадесет? — Тридесет и седем. Тридесет и седем, умножено по дванадесет? — Четиристотин четиридесет и четири. Законите на логиката са обективно отражение в субективното съзнание на човека. Вярно ли бе това?
Законът за ентропията от термодинамиката му дойде на ум, дума по дума, след това и математическите символи на първата историческа формула. С поразителна точност си спомняше всяка подробност, като да бе разтворил страницата на учебник. Това означаваше, че теоретичните му познания бяха запазени. Но при всеки опит да намери отговор на въпрос от личния си живот, паметта му го изоставяше. Споменът за неговото минало, за сложната плетеница от човешки отношения, за околния свят бе заличен.
Той търсеше обяснение. Може би бяха засегнати невронните вериги на близката му памет. Вероятно силно магнитно поле бе объркало биотоковете на мозъчните му клетки. Молекулните структури за далечна памет до голяма степен изглеждаха недокоснати. Диагнозата бе непълна, в нея имаше противоречия и все пак някак си тя го поуспокои. Изведнъж му дойде на ум, че човек никога не трябва да бъде сигурен в собствената преценка за възможностите на разума си. По иронията в начина на разсъждение той позна отново себе си. Усмихна се облекчено. Едно късче от познатия характер му даде повече увереност, отколкото резултатите от мисловната дейност.
Светлината, която таванът на стаята излъчваше, за секунди почна да пулсира в яркооранжев цвят. Той се стресна насред мислите си. В същия миг се чу шум — кап-кап. Звучеше, като че ли две капки вода падат в полупразна кофа. Върху тясната стена на помещението се появи блестяща повърхност. Тя се плъзна безшумно встрани. През отвора влезе жена.
Той се вгледа в нея като във фантастично видение. Тя имаше зелена коса. Кожата й бе розова, в чист, блестящ розов цвят, под който прозираше млечно сияние. Тялото й, облечено в бяла униформа със златни отличителни знаци на някакъв ранг, заслужаваше по-продължително съзерцание, но в момента не му бе до това.
— Добро утро! — каза тя усмихнато.
Гласът й бе мек и приятен. Жената бавно се приближи, застана пред леглото и го заразглежда изпитателно с бадемовите си очи.
— Искате ли да се изкъпете?
Мъжът я гледаше втренчено. Постепенно взе да свиква с вида й, със зелената коса, с розовата кожа, с хубавичкото, наподобяващо котка лице. Върху яката й блестеше емблемата на Ескулап — рубиненочервен жезъл, обвит от сребристо тяло на змия.
— Между впрочем, казвам се Зу — каза тя и отново се усмихна.
Говореше на архаичен английски с гърлен акцент, който събуди в него спомена за един исторически документален доклад на културна тема. Канали, вятърни мелници, поля от зюмбюли. Бързо пропъди тези мисли. Много по-належащо за него сега бе да добие сигурност в самия себе си.
— Къде се намирам? — изкашля се той. Гласът му звучеше дрезгаво.
— В Психодом1.
— Психодом? Никога не съм чувал такава дума. Какво е това?
— Клиника за душевна хигиена и психосоматологична терапия.
Той млъкна стъписан. Тайните му опасения се бяха потвърдили, главата му не беше съвсем в ред.
— Намирате се в добри ръце. Нямате основание за безпокойство — усмихна се тя още повече.
— Искам да знам какво се е случило с мене. Защо са ме докарали тук?
— Бяхте намерен. При разкопки.
— Какво, моля?
— Точно така е. Наистина невероятно. От Еманципацията насам не е известен друг такъв случай.
Той поклати безпомощно глава. След кратко мълчание попита:
— Забравил съм си името. Кажете ми как се казвам?
— Вие нямате име.
— Глупости! — Той се изправи изведнъж. — Всеки човек си има име.
— Но не и вие. Вие произхождате от заличените времена преди Еманципацията.
— Заличени времена? Кажете, моля, кой от нас двамата тук е мръднал? — За да скрие уплахата си, той изрече това с небрежен тон.
