Петима господа седяха на липовозелени кресла около липовозелена маса. От лявата страна на белите си униформи върху гърдите си носеха символа на Ескулап.
Когато той влезе, те станаха и благосклонно спряха погледите си върху него. Необикновеното в случая бе, че те не само излъчваха непоколебимата самоувереност на психиатри, но и ужасяващо си приличаха. Еднакъв ръст, еднакви лица, изпълнени с целебна сила, еднаква усмивка, настоятелно просеща доверие, еднакво прошарени коси, еднакъв небесносин цвят на кожата.
Той ги наблюдаваше мълчаливо, като се стараеше да скрие смущението си. Значи, те бяха светлосини. Защо пък не?
Стори му се, че измина цяла вечност, докато един от тях заговори.
— Много любов! — каза той с благозвучен глас и се поклони. — Кураториумът стигна до становището, че вашето психосоматологично състояние е в оптималните параметри. Разбира се, генетичната ви структура се различава от евгенистичния тип на дафотилите, и то по някои съществени белези. Ние ще ви го кажем, за да ви предпазим от конфликтни ситуации, които евентуално могат да се създадат. Вследствие заложбите от животинско естество в характера ви у вас съществува известна тенденция да влизате в противоречие с околната среда. Но уеднаквяването с типа на дафотилите е съвсем изключено. КАПИНОМА категорично забранява всяка намеса в евгенистичната област.
— Аха! — продума мъжът, само за да каже нещо. То можеше да бъде и „тралалала“ или „деветдесет и девет“. — А какво разбирате под КАПИНОМА?
— КАПИНОМА е основният закон на Астилот. Той обхваща цялата сфера на материалния и духовния живот. Точките му гласят.
Изведнъж и петимата заговориха в хор:
— Първо, дафотилът е табу.
— Второ, еквивалентността е табу.
— Трето, евгениката е табу.
— Четвърто, космосът е табу.
Мъжът не намираше какво да каже. Изобилието от непознати понятия го обърка. Отново започна да се съмнява в разсъдъка си. Действителност ли бе това, което чуваше и виждаше, или само кошмарен сън?
Мълчанието започна да става потискащо. Петимата го гледаха учтиво, явно очакваха нови въпроси.
— Кой е създал КАПИНОМА? — най-сетне попита той.
— Всичко служи за благото на дафотилите.
— Според него ли определят политиката си?
— С администрацията се занимават кефалоидите. Не съществуват властвуващи групировки.
— Аха. А откъде идвам аз? Кога съм роден?
— Събитията преди Еманципацията са заличени. Те нямат икономическа ефективност.
— Не разбирам! Какви са причините историческото развитие да се пази в тайна?
— Познанията от естествените науки са достъпни за всички.
— Аз не говоря за естествените науки, а имам предвид живота на обществото.
— Животът е непроменяема даденост. Неговите принципи и правила са достъпни за всички.
Плоските, нетърпящи възражение обяснения раздразниха мъжа. Не му се щеше повече да приема всичко, чувствуваше нужда да им противоречи.
— Каква глупост! — каза той грубо. — Животът има развитие, цел.
— КАПИНОМА не познава развитието, той познава само постоянното съществуване.
Мъжът разтърси раздразнено глава. Очевидно представите на тези медици със синя кожа бяха съвсем ограничени. В що за въртележка на тесногръдие бе попаднал?
— Ако разрешите — каза говорителят на групата, — сега ще се заемем с присаждането на земперния комуникатор. Той улеснява контакта с околната среда и служи като личен информатор. По-късно ще ви съобщим подробности относно начина на употреба. Моля, бихте ли ни придружили до лекарския кабинет?
Те го оградиха и преминаха в съседното помещение. Зад тях вратата се затвори с всмукване. Откъм тавана обилно нахлуваше хладен, богат на кислород въздух. На пода се разтвори кръгъл отвор и оттам изплува операционен стол, снабден с маркучи и апаратура. До него стояха две медицински сестри-близначки с розова кожа, облечени в зелени работни престилки с качулки.
Разсеяната светлина, която се излъчваше от стените, избледня, таванът на стаята се разтвори и надолу се спуснаха квадратни рефлектори.
— Давате ли съгласие за упойка? — попита някакъв синтетичен глас.
Мъжът кимна механично. В стомаха си почувствува спазъм от притеснение.
Един от светлосините пристъпи към него и пое ръката му.
— Няма защо да се безпокоите — каза тоя. — Става дума за една съвсем безобидна интервенция.
Той погледна встрани и направи на една от сестрите знак с очи. Тя докосна горната част на китката на пациента с кухия накрайник на метална тръбичка. Мъжът усети всмукване, след това незабележима болка, малко по-силна от ухапване на комар. Изведнъж се почувствува лек, безплътен, почти безтегловен. Всичко около него се отдалечи. Възприемаше това, което става, но то повече не го засягаше. Без ни най-малка мисъл за съпротивление той следеше указанията — седна на операционния стол, остави се да го сложат в легнало положение, после да го повдигнат, разтвори широко уста.
Докато сестрите подготвяха инструментите, петимата медици се отправиха към уреда, който по конструкция и богатство на цветовете напомняше музикален автомат. Един след друг те се доближиха до него, свалиха от дрехите си значките на Ескулап, пъхнаха ги в някакъв процеп и натиснаха комбинация от бутони. Метален цилиндър започна да се върти с тихо бръмчене. Откри се продълговат отвор. Един от петимата бръкна в него и извади керамична кутия. Печатът й бе разчупен, опаковката — отворена. Върху синя пенообразна поставка лежеше златно топче с големина на грахово зърно. Една от сестрите го пое внимателно с пинцета. Втората бе вече издълбала един кътник на пациента. Поставиха топчето в дупката на зъба и го закрепиха с метална емулсия. Само след няколко минути операцията бе приключена. Столът се смъкна надолу, придвижи се напред и тапицираните шини освободиха пациента.
Мъжът не бе почувствувал никаква болка, изцяло го бе завладяло странното състояние на празнота и простор. Сестрата повторно го докосна с тръбичката за упойка. За няколко секунди изпита чувството, че е в центрофуга. След това нормалните усещания се възвърнаха — познатата тежест на тялото, обичайното осезание. Заглъхването на ушите му изчезна, шумовете отново се долавяха близки и естествени. С върха на езика си опипа чуждото тяло между зъбите си, горе вляво. То не му пречеше, захапката му бе като преди. Само венецът бе малко по-чувствителен при натиск.
Когато стана, присъствуващите се поклониха.
— Позволяваме си да ви пожелаем щастие, минхер Асмо — произнесе тържествено един от небесносините. — Отсега нататък вие сте пълноправен член на обществото на дафотилите.
— Много благодаря — отвърна изненадано той. — Но как ви дойде на ум да ме наречете Асмо?
— Името бе препоръчано от третото равнище на „кеф“. Ако то не ви харесва, имате възможност да изберете друго.
Мъжът поклати глава. Значи Асмо, името му харесваше. Звучеше някак познато, будеше неясен спомен за времето, което лежеше зад сивата стена от мъгла.
— Искам да науча истинското си име — каза той. — Това би ме успокоило.
Говорителят на групата направи жест на съжаление.
— Ние не го знаем. Но можем да ви уверим, минхер Асмо, че за вас това няма никакво значение.
— Добре, но къде съм намерен?
— В камера за продължителен сън. Както сестра Зу вече ви обясни, вие бяхте научен консерват.
— Искам да кажа, на кое място съм намерен?
— Мястото не ни е познато.
— Но какъв е бил смисълът да бъда превърнат в научен консерват? Кога е станало това?
— За съжаление, ние не сме компетентни по този въпрос. Нашата задача е хигиена на психиката.
— А кой е компетентен?
— По всяка вероятност никой. Историята няма икономическа ефективност. Не си струва заради нея да се разпиляват производителните сили на обществото.
