това, доброволно се оттегля от живота.
Тя равнодушно сви рамене.
— Не е време да се решава този въпрос. Сега трябва да решиш на кого искаш да се доверяваш. На мене или на Зирто.
— Всички членове на Съвета ли мислят като него?
— Няма какво да се осланяш на тези глупаци. Те се оставят да ги водят настроенията им. Та ти сам видя как се държаха.
— Не се ли държа и ти като тях?
— Само защото бях разочарована. Аз се надявах, че ще постъпиш по-умно и няма да им хвърляш веднага цялата истина в лицето.
Асмо размишляваше.
— И аз нямах такова намерение — каза той. — Това, че се държах другояче, се дължи сигурно на пенестото питие.
Смаяна, Йона го погледна.
— Наистина съжалявам. Но не можех да предвидя, че ще реагираш на него така неестествено.
Той я изгледа изпитателно. Искрено ли го мислеше? Или имаше намерение да подкопае доверието между него и Съвета?
— Говорила ли си някога със Зирто или с другите за твоите възгледи?
— Не. И не смятам да го правя.
Асмо стана, за да скрие вълнението си.
— Нямаш ли намерение да останеш членка на Маатшапията?
Тя го погледна с недоумение.
— Защо да нямам?
— Тогава ще информираш Съвета за нашия разговор?
— Защо трябва да предупреждавам Зирто?
Асмо се отпусна тежко в креслото си.
— Знаеш ли как се нарича едно такова поведение?
Йона тръсна ядосано глава.
— Не можеш да го разглеждаш така, Асмо. Считам го за ограничено и непрактично.
Той дишаше тежко.
— А аз го считам за предателство. Тя скочи и го хвана за раменете.
— Та не можеш ли да разбереш, че правя всичко само заради тебе. Обичам те. Не искам да допуснеш грешка. Какво мога да направя, като си ми по-важен и от Зирто, и от Лука, и от цялата Маатшапия?
Тя обгърна главата му с ръце и го погледна в очите.
— В твои ръце е бъдещето, животът или смъртта на дафотилите. А за да извърши това, което е правилно, при толкова голяма отговорност, на човека е нужен не само морал.
Асмо мълчеше и се опитваше да овладее объркването си. Това ли бе Йохана, която познаваше? Която нищо не ненавиждаше повече от извъртанията? Въпреки цялата външна прилика, по-силно от всякога го мъчеше съмнението, че тя наистина не бе Йохана. Може би зад познатия му вид се криеше чуждо същество с неизвестни намерения?
От нея не се излъчваха флуиди, струваше му се, че страстта й бе безлична, по необясним начин стерилна. Или имаше и нещо друго? Той не можеше да намери точната дума и когато взе да я търси, го завладяха нови съмнения. Откъде можеше да знае какво става вътре в нея, какво бе преживяла? Необходимо бе да изчака. Не искаше да бъде несправедлив, но достатъчно ли бе само да изчаква и да наблюдава поведението й?
Асмо освободи раменете си от ръцете й и стана.
— Моля те, прости ми — прошепна тя. — Развалих ти настроението.
Йона стоеше плътно пред него. Един едва забележим жест — роклята се плъзна от раменете й и се свлече шумолейки на пода.
— Обичаш ли ме? — пошепна тя.
— Защо премълчаваш пред Съвета, че не си дафотилка? Че си спомняш за нашето минало?
Очите й се разшириха. Бавно се отдръпна. Страх разкриви хубавото й лице.
15.
Придружен от Зиза и Тонда — две дами от Съвета — Асмо бе на път за ароматния концерт. Той бе доволен и сега се радваше на вечерта; разказът за Аслодон бе изслушан с внимание. И дори планът му да ретрансцендира Зукинатал накрая бе одобрен, въпреки колебанията и съмненията. По-късно щеше да се реши как ще се извърши на практика това. Членовете на Съвета се нуждаеха от време да премислят новоразкритите им възгледи и произлизащите от тях възможности.
Асансьорът спря, сводестата врата се плъзна встрани.
Уско, Майно и Хилко се приближиха, прегърнаха Асмо и го заведоха в амфитеатър, пълен до последното място.
Блестящи в червено правоъгълни паралелепипеди, подредени един над друг по стените, образуваха до самия куполовиден таван стъпала, ниши, галерии и ложи. Приглушеното мърморене на гостите се допълваше от електронни тонове, които се смесваха с червеникавата игра на цветовете и с нежните ухания.
Когато Асмо и неговите придружители достигнаха сцената, от купола заискриха водопади цветни фойерверки, бавно се извиха надолу и се разпаднаха безследно при допира с пода.
С ликуващи възгласи и одобрително подсвиркване заведоха Асмо в почетната ложа в центъра на полукръга. Той трябваше да седне в издигнато нагоре кресло, заобиколен от членовете на Съвета, които се настаниха върху меките паралелепипеди.
Електронните ритми замряха, уханията се разнесоха, играта на цветовете загасна.
Прозвуча пронизителен шум, като че ли някой изсипа парчета стъкло върху каменен под.
От пода на сцената се издигна флуоресцираща в синьо апаратура, която се състоеше от преплетени стъклени тръби, колби и цилиндри. От центъра й излизаше венец от извити тръби, които насочваха към залата чашки, подобни на цветни пъпки.
Пред блестящ пулт встрани от апаратурата седеше Зирто. Той издаде вик подобен на мучене, вдигна нагоре ръце и прокара длани по регистъра. Чашките заизпускаха въздушни струи, наситени с ухание. Публиката вдигна носове и ги запоглъща в упоение.
Асмо се огледа внимателно и се почувствува твърде безпомощен. Въпреки че с всички сили се мъчеше да се наслади на музикалната програма, прелестта на ароматната композиция оставаше тайна за него. В носа си усещаше само странен мирис, обонянието му не бе достатъчно развито, за да следва бързата промяна в ароматите, той не бе в състояние да свързва миризмите с приятни усещания, нещо, което дафотилите очевидно правеха. Понякога, когато определено ухание бе на път да събуди у него спомен, то твърде бързо се разнасяше, за да може да се създаде картина. По-често усещаше силни неприятни миризми. Това много го смущаваше и му разваляше настроението. Затова скоро се отказа от опита да открие радост в ароматното произведение и насочи вниманието си към наблюдение на тези, които поглъщаха миризмите.
Изглежда, дафотилите се забавляваха блестящо. Те бяха се превърнали изцяло в обоняние. От време на време отвръщаха на изпълнението със смях и одобрително подсвиркване. Не му бе понятно как човек може да се смее на миризми, докато му дойде на ум, че по всяка вероятност интерпретаторът придаваше на творбата варианти на пародия, само така можеше да се обясни изключителната веселост на публиката.
Той почувствува, че някой го хваща за ръката. Йона стоеше до него. Тя доближи седалка с форма на куб, седна на нея и склони глава на рамото му.
Преди два часа бе побягнала, изпълнена със страх и възбуда. По време на заседанието на Съвета от устата й не бе излязла нито дума, дори бе отбягвала да го погледне. Сега, изглежда, бе дошла на себе си. Усмихваше се, очите й бяха големи и блестящи, взе ръката му, целуна я и я допря до бузата си. От нея се излъчваше спокойствие и самоувереност. Учуден, той се питаше какво бе успяло да я промени толкова много. И вместо облекчение, почувствува безпокойство.
