— Той — това съм аз — рече той.
— Вие сте кой?
— Невил. Невил, почасовият барман.
— Как пък не! — Ръсел едва не падна от стола. — Вие сте Невил? Искам да кажа… ами не знам какво искам да кажа. Боже мили!
— Радвам се да се запознаем — рече собственикът и му протегна ръка. Ръсел пое мазолестия крайник и го стисна.
— Казвам се Ръсел — представи се той.
— И колко хора ще присъстват на купона ви, господин Ръсел?
— Аз… ъ-ъ… моля?
— Ще желаете ли да наемете стаята на горния етаж? Осигуряваме и костюми.
— Костюми ли?
— За възстановки, разбира се, за каубойски вечери — такива ми ти работи. Американци ще присъстват ли на купона?
— Американци ли?
— Миналата година ни се изсипа цял автобус. Носеха си собствени костюми, но и за това се наложи да ги таксуваме. В брошурата всичко си пише. Ще ви дам една.
— Търсят ви по телефона — обади се русокосата барманка, наведена над тезгяха. Ръсел усещаше аромата на парфюма й. Миришеше на най-чисто блаженство.
— Говоря с този джентълмен — рече собственикът.
— От пивоварната се обаждат — по оня въпрос.
— Мамка му — изруга собственикът. — Извинете ме, сър, ако обичате. Веднага се връщам.
— Да — рече Ръсел. — Чудесно, да. Ами става, да.
Собственикът пак си зае патравата стойка и се потътри с нея.
Ръсел отпи яка глътка от халбата. Това беше невероятно. Първата кръчма, в която бе влязъл. Невероятно! Мигновен успех! А и Невил беше тук и въобще… Вярно, не изглеждаше точно както Ръсел си го бе представял, че изглежда, нито пък кръчмата изглеждаше точно както си трябваше. Но не можеш всичко да очакваш. Колко пъти бе минавал точно покрай тази сграда и да не знае, че това тук бил „Летящият лебед“. Невероятно!
Да ви кажа, това не значеше, че и останалото е истина, но че значеше нещо, значеше.
— Блестящо — рече Ръсел и отпи още един гълток. Примлясна с устни — може би бирата не беше чак пък толкова лошо нещо. Вероятно човек трябваше да придобие постепенно вкус към нея. Следващия път щеше да пробва халба „Лардж“. Не беше много сигурен какво точно е халба „Лардж“, но в „Летящият лебед“ го продаваха. А това тук беше „Летящият лебед“.
— Блестящо! — Ръсел допи халбата си. И щом остави празната чаша на тезгяха, го обзе странно чувство. Не беше задоволство, задето бе изпълнил задачата, която си бе поставил, толкова бързо и успешно. Беше по-различно. Чувство, че ей сегичка ще се изповръща яростно.
— Ох, Божичко! — изгъргори Ръсел, захлупи уста с ръка и се юрна към клозета. Но къде беше тоя клозет? През онази врата хей там. Ръсел припна натам.
Препъна се на прага, намери кабината, влезе вътре, трясна вратата подире си и прехвърли халбата от най-добрата бира от стомаха си в тоалетната чиния. Мале мила, мале мила!
Ръсел охкаше и се давеше, подпрял ръце на колене. Бирата всъщност не беше за него. Само да бе предпочел минералната вода „Перие“! Пределно ясен образ на гола бивша акробатка, танцьорка на пилон и демонстраторка на секс-играчки изпълни ума му, докато стомахът му продължаваше да се празни.
Жестока участ. Но така му се пада.
Ръсел премина през пълния репертоар от техники за повръщане. Много време бе минало, откакто го беше правил, и беше забравил колко е ужасно. Стомашните спазми, изпълнените със сълзи очи, залепналите за гърлото парченца и онези, които ти излизат през носа.
Най-накрая най-лошото мина и Ръсел успя да се изправи и да си поеме дъх.
След това винаги се чувстваш толкова добре, нали?
Не и Ръсел.
Той дръпна казанчето, напусна кабината и се наведе над мивката. Не след дълго на лицето му се завърна някакво подобие на нормалност. Ръсел внимателно разгледа отражението си в напуканото огледало на стената. Гледката никак не беше прекрасна. Очите му наподобяваха онези на великия покоен Питър Лоре, а лицето му беше в крайно обезпокоителния нюанс на цвеклово червено.
— Май ще е по-добре да се връщам на работа — рече Ръсел.
И тогава чу шум.
Шумът се састоеше от крясъци. От високопарна тирада по-точно. Всъщност от високопарна тирада и ликуване. И то високопарна тирада и ликуване на чужд език.
Над писоара имаше едно малко отворено прозорче. И високопарната тирада и ликуването идваха оттам. Ръсел изприпка дотам, вдигна се на пръсти и надникна през прозорчето.
Отвън имаше малък заден двор, съдържащ купчини бирени каси и развалините на нещо, което нявга като че ли е било барбекю.
А отвъд се мъдреше нещо като барака. Вероятно склад. Високопарните тиради и ликуването идваха оттам.
Ръсел въздъхна и се отпусна на подметките си. Каквото и да беше, не му влизаше в работата. Той не си пъхаше носа в хорските работи. Не беше такъв човек.
Отново огледа отражението си. Цветът на кожата му сега се беше възвърнал до почти нормален. Обаче очите му все още бяха малко нещо опулени. Щеше да си тръгне без шум. И да се върне по-късно за брошурата на Невил. Така щеше да е най-добре.
Ръсел излезе от клозета. Вратата към задния двор беше лекичко открехната. Високопарните тиради и ликуването се чуваха през нея. Ръсел вдигна рамене. Не му влизаше в работата. Все още. Да, доста налудничаво си звучеше, но може би пък някой бе попаднал в беда. Може би Ръсел можеше да му помогне. Той винаги беше готов да помогне.
— Само ще хвърля едно око — рече си Ръсел. — Да видя какво става. — Той отвори вратата и се промъкна в двора. Бараката беше скована от зелени дъски, вратата беше затворена, но пък прозорецът беше отворен. Ръсел се промъкна до прозореца.
Какъв ли беше този език? Френски не беше. Ръсел знаеше френски — е, поназнайваше го. Тоя език малко приличаше на френския.
Ръсел се сниши, припълзя под прозореца, после се изправи предпазливо и надникна в бараката.
И бързо се сниши пак. А на лицето му се изписа ужас. На лицето му вече доста му се беше понасъбрало от нарушаване на обичайното му ведро равновесие.
Беше виждал това и преди, нали?
Беше.
Беше го виждал. Беше ги виждал.
— Не — прошепна Ръсел. — Сигурен съм, че няма как да съм видял това.
Той отново се поизправи и пак надникна в бараката. Вътре нямаше много за гледане: маса на подпори, два стола. Трима мъже. Там вътре имаше трима мъже. Двама бяха застанали пред масата. Мирно. Третият седеше зад нея. Той беше онзи, който дрънкаше високопарно. Ръсел му отправи голям, дълъг поглед.
Двамата прави бяха облечени в униформи. Германски униформи. Германски униформи от Втората световна. Германски нацистки есесовски униформи от Втората световна. Бяха с гръб към Ръсел — с изпънат гръб. Ниско подстригани руси коси под спретнатите фуражки. Високи ботуши.
Онзи, който седеше зад масата…
Дъхът на Ръсел заседна в гърлото му, а сърцето му взе да прави „бум-бум-бум-бум“. Седналият зад масата беше облечен в светлосива униформа, много изтупана, с чудесна кройка, беше дребен, прегърбен и набит. Черен перчем падаше над едната му вежда, мустак като на Чарли Чаплин се мъдреше под носа на разкривеното лице. Разкривеното лице, което не би трябвало да принадлежи на нито едно същество, ходило някога по земята, освен на това, на което принадлежеше в момента. Невъзможно, но в момента.
Разкривеното лице на Адолф Хитлер.
