тътри — знаеше си маршировката и туйто. И да бяга също. Е, бягането е полезно, а трябва да се грижите за здравето си.
Ръсел щеше да бяга, но нали разследваше, та затова маршируваше.
Покрай магазинчето за тютюн на ъгъла и покрай книжарите, и покрай зарзаватчийницата, та до „Зидаря“.
Ръсел огледа въпросната кръчма. Беше солидно иззидана. Викторианска фасада, местни глазирани плочки, майстории, кепенци. Вкопана здраво — такава беше. Строена, за да устои дълго — и беше устояла.
— Ако „Летящият лебед“ наистина го е имало тук — обърна се Ръсел само и единствено към себе си, — хората, дето държат тая кръчма, трябва да я знаят.
На прага Ръсел рязко спря. Защото възникна един голям проблем. Той не ходеше по кръчми. Чисто и просто не правеше такива неща. Като непушач го отвращаваше самата миризма на кръчмите. Пък и като практически непияч и без това нямаше кой знае какъв смисъл да ходи по тях.
Макар че онези, които редовно ходят по кръчми, ще ви кажат, че най-интересните хора ще ги намерите там и че сърцето на един град е най-добрата му кръчма, това не е съвсем вярно.
Хората, които ходят по кръчми, всъщност представляват съвсем малък процент от населението на всеки един даден град13.
Странно — горе-долу същият процент като онези, дето редовно ходят на църква. А те пък ще ви кажат, че най-интересните хора ще намерите в църквите (и тъй нататък, и прочие).
Ръсел се разтрепери. Всичко това сигурно и без друго си беше загуба на време — може би можеше просто да разпита минувачите, да си вземе един бележник и да им обяснява, че прави проучване. Така щеше да е най-добре.
Обърна се с намерението да се отдалечи. Но тъкмо тогава пак спря и се замисли. Да влезеш в кръчма не беше кой знае какво. Ако излезеше, вмирисан на цигарен дим, това надали имаше значение — в края на деня така и така щеше да пусне дрехите в пералнята. Наистина се държеше като мухльо. Ако Морган разбереше, никога не би останал да чуе историята докрай.
— Добре — рече Ръсел, изпъна рамене и пое дъх толкова дълбоко, колкото се надяваше да го изкара до края на посещението. Към вратата, натискаме дръжката, влизаме.
Ръсел влезе в „Ръцете на зидаря“.
Всъщност вътре си беше доста приятно. Не вонеше чак толкова зле. Цялата мебелировка беше в топли кафяви и зелени оттенъци и меко сияеше на светлината, каквато можете да намерите само в кръчмите. Барът беше с нисък таван, тесен, пред тезгяха бяха наредени няколко високи столчета, а на тях седяха редовните клиенти по обедно време: секретарки от сградите с офиси на Грейт уест роуд, млади тузари с костюми и мобифони. Двойка стари момчета мятаха стрелички, общо взето, по посока на дъска на петна, а в една витрина на стената блещукаха няколко трофея. Съвсем обикновено си беше — онова, което бихте очаквали навсякъде.
Ръсел се приближи до бара. Тузарите го караха да се чувства донякъде изнервен. Той беше по дънки и пуловер, а те — с професионални костюми. Може би трябваше да отиде до простонародния бар.
— Какво ще желаеш, миличък? — барманката улови погледа на Ръсел. При това по най-очарователен начин. Висока, слаба блондинка, от най-любимия му тертип. Със сини очи и голяма чувствена уста, пълна с едри бели зъби.
В ума на Ръсел изникнаха думите "минерална вода „Перие“, но от устата му излезе:
— Халба от най-добрата бира.
— Ей сегинка — барманката се обърна, заметна златни коси, тракна с високи токчета. Ръсел съзря празно столче в края на бара и се качи на него. Защо бе казал това? Халба от най-добрата бира? Че той дори не харесваше най-добрата бира, мразеше най-добрата бира. Но знаеше точно защо го е казал. Истинските мъже не пиеха минерална вода „Перие“. Русокосите барманки харесваха истинските мъже, а Ръсел харесваше русокоси жени.
— Ето — барманката сложи халбата пред него. Той си плати и тя му се усмихна топло. После му подаде рестото и рече:
— Смешна работа — вие пиете бира. Тъкмо си помислих, че най-сетне ми е излязъл късметът.
— Моля? — отвърна Ръсел.
— Тази сутрин в хороскопа ми във вестника пишеше, че любовта можела да ме навести под формата на висок тъмнокос непознат.
— Наистина ли? — тази идея сгря Ръсел.
— Висок тъмнокос непознат, който пие водата на живота.
— Е, и?
— Единствената вода на живота тук е „Перие“ — обясни барманката. — Но ще продължа да се озъртам — знае ли човек, нали така?
— Така си е — рече Ръсел, а тя се обърна да обслужи младежа, току-що влязъл в кръчмата, който търпеливо стоеше до бара и чакаше (и слушаше).
— Какво ще желаеш, миличък?
— Минерална вода „Перие“ — отвърна младежът.
Ръсел зарови лице в шепи.
— Ако си препил, върви си вкъщи и се наспи.
Ръсел изрови лице.
Собственикът го прониза с поглед като кама.
— Влизам аз за половин час отзад и тая руса фльорца ми напива всичките клиенти! Това е последният път, когато вземам на работа бивша акробатка-танцьорка на пилон — демонстраторка на секс-играчки!
Ръсел изстена тихо.
— И да не си посмял да да драйфаш! — изръмжа собственикът.
— Не драйфах — обясни Ръсел. — Това е първата ми халба, току-що влизам.
— Е, все пак внимавай.
— Ще внимавам — обеща Ръсел и собственикът си продължи по пътя.
Ръсел отпи от бирата. Беше пълна отврат. Огледа бара. Всичко си беше толкова нормално. Всичко в Брентфорд си беше толкова нормално. Ръсел се чувстваше сигурен, че то винаги си е било нормално, че винаги щеше да си бъде нормално.
Всъщност никога не бе съществувал златен век, когато местните момци са се били със злите сили и са спасявали света от тази гибел и от онази. Всичко си беше само измислица.
Собственикът го подмина, тътрейки нозе, с табла празни чаши.
— Извинете — рече Ръсел.
— Извинен си — отвърна собственикът. — А сега се измитай.
— Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса.
— Можеш — отвърна собственикът. — Но се съмнявам дали ще получиш някакви отговори.
— Става въпрос за „Летящият лебед“.
— А — рече собственикът, сякаш изведнъж го бе огрял златен лъч от небето. Той заряза размъкнатата си стойка, изпъна рамене и се ухили на Ръсел до уши. Не беше кой знае каква усмивка, тъй като беше съставена предимно от корени на зъби, целите в никотинови петна, но не й липсваше нито топлина, нито въодушевление. — „Летящият лебед“ ли казваш?
— Да, точно така.
— И какво би искал да знаеш?
— Бих искал да знам дали изобщо е съществувала някога.
— Да е съществувала някога ли? — собственикът плъзна таблата върху тезгяха и изпъчи гърди. Не че бяха кой знае какви гърди — такива едни мършави и тесни, а и ризата, която ги покриваше, беше доста лекьосана, но не им липсваше нито гордост, нито самоувереност. — Разбира се, че е съществувала, в момента сте седнали в нея.
— Съм… какво?!
— Това е тя — собственикът се ухили още повече, завъртя глава от едната страна на другата, като показа оскъдни бакенбарди и уши, от които стърчаха забележителни изблици на косми.
