правдоподобен. Лорд Лукан — с него трябваше да се пробваш. Лорд Лукан, който се крие в барака.
— К’во?!.
— Но трябва да построиш и сюжета. Да се втурнеш така и да ломотиш „видях Хитлер в една барака“ си е ефектно, но трябва някак да го обосновеш.
— Не обосновавам нищо. Съвсем вярно си е. Видях го наистина. Наистина го видях.
— Не си, Ръсел. Не си го видял наистина.
— Наистина го видях.
— В „Летящият лебед“?
— В една барака в задния двор.
— А коя точно кръчма е „Летящият лебед“?
— „Ръцете на зидаря“ — Ръсел още не бе успял да успокои дъха си съвсем. — „Ръцете на зидаря“. Мога и да го докажа. Мога. Мога. — Той заровичка из промазаното си яке и измъкна от бракониерския си джоб смачкан картон. — Ето.
Морган пое картончето и го огледа.
— „Ръцете на зидаря“ — прочете той, — известна и като „Летящият лебед“, прочутата кръчма от романите на дрън-дрън-дрън.
— Там не пише „дрън-дрън-дрън“, нали?
— Все едно че пише.
— Напечатаното не можеш го отрече.
— Тъй ли? — Морган бръкна в задния джоб на джинсите си, измъкна портфейла си и извади от него няколко подобни картончета. — Гледай сега — подкани го той. — „Принцес роял“, известна и като „Летящият лебед“. „Новият хан“, известна и като „Летящият лебед“. „Червеният лъв“, известна и като „Летящият лебед“. Дори и „Изсушената глава“ на Хорсфери лейн — всичките твърдят, че са „Летящият лебед“. Знаеш ли колко кръчми разправят, че Оливър Кромуел бил спал там?
— Ама спал ли е в „Летящият лебед“?
— Не, не е спал, мамицата му. Половината кръчми в Брентфорд имат претенциите да са истинският „Летящ лебед“. Това са пълни тъпотии, Ръсел. Заради туристите го правят.
— Ами Невил?
— Един такъв прегърбен тип с гнили зъби и лекьосана риза?
— Точно така.
— Сид Уотингс — собственик й е от години.
— Ъ?
— Оная русата барманка още ли работи там? Дето може да си замята краката зад врата?
Ръсел изпъшка.
— Това е навивка — рече Морган. — Извинявай, Ръс.
— Не ми викай Ръс. Не обичам да ми викат Ръс.
— Това е навивка, Ръсел. Ако ми беше казал, че ще ходиш да търсиш „Летящият лебед“, щях да те предупредя да не си губиш времето. Тоя Адолф Хитлер, дето си го видял — той как изглеждаше?
— Изглеждаше малко грубичък, ама иначе си беше същият като на старите кадри от войната.
— И според теб това ни най-малко не е странно, така ли?
— Не — отвърна Ръсел. — И точно там е цялата работа.
— Не е цялата работа. Не ти ли хрумна, че можеше да изглежда и малко по-старичък? Като например с петдесет години по-старичък? Като например, че сега той би трябвало да е поне на сто години?
— Ах — възкликна Ръсел.
— Точно така, ах. Тъкмо тука Сид се е издънил. Хитлер и без това към края на войната си е бил на умирачка — какво ли не там не му е било в ред. И все пак онзи Хитлер, когото си видял, не е бил по-стар. Какво е правил тогава — пил е еликсира на живота ли? Водата на живота?
Ръсел отново нададе стон — в ума му бе изплувал образът на бутилка „Перие“, последван от други определени образи с еротичен характер, в някои от които всъщност фигурираше и бутилка „Перие“.
— Значи изобщо не е бил Хитлер, така ли?
— Че би ли могъл да бъде? Я се запитай: би ли могъл да бъде?
— Май че не — отвърна Ръсел.
— Съжалявам, Ръс, такова де, Ръсел. Вързал си се.
Ръсел направи крайно нещастна физиономия и извърна очи към пода.
— Станах за резил, нали?
— Не си виновен ти. Тоя Сид е взел да действа малко подло. Сигурно конкуренцията вече е твърде силна. Може пък зад „Новият хан“ да са инсталирали в бараката лорд Лукан. Хитър номер.
— Хич не може да се мери с Хитлер — отрече Ръсел. — Но ти май си прав. Будалкали са те. Не може да е бил наистина той.
— И все пак — рече Морган. — Погледни го откъм светлата страна, Ръсел. Всъщност ти си преживял приключение. Няма значение, че е било пълно менте. Бас ловя, че адреналинът ти е скочил.
— И още как.
— Значи си живнал малко. За един кратък миг не си бил надеждният стар Ръсел, на когото никога нищо не му се случва. За един кратък миг ти всъщност си преживял приключение. И ти хареса, нали?
Ръсел вдигна очи от пода и за кратък миг впери в Морган един наистина кръвнишки поглед.
— Връщам се в офиса — рече той. И точно така и направи.
6
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ФЮРЕРА
Разбира се, Морган сигурно беше прав — нямаше никакъв начин Адолф Хитлер наистина да се намира в Брентфорд през деветдесетте и да изглежда точ в точ както е изглеждал през четирийсетте. Особено като се има предвид, че е умрял и въобще.
Никакъв възможен начин.
Това твърдение обаче — „никакъв възможен начин“ — си е голяма приказка, нали?
Винаги има някакъв възможен начин. Може да е невероятен или пък начин, който се смята за невъзможен, недопустим или нещо друго, дето да започва с „не“.
Например един от възможните начини незабавно ми идва наум, а пък „незабавно“ започва с „не“. Ако се върнем отново към съдържанието на Папка 23. И ако ни се даде достъп до една от високите полици на началника на брентфордската полиция през май 1955 г., щяхме да имаме възможността да прочетем сведение от някой си полицай Адонис Давстън, което гласи:
„Вървях в източна посока по Мейкфилд авеню в единайсет часа вечерта (23.00) на 12-и т. м. със скорост 4.5 мили/час, когато бях принуден да ускоря крачка поради викове на тревога, идващи от уличка отстрани на номер шестнайсет. Получих достъп до гореспоменатата улица и оттам до задната градина на номер шестнайсет. И там се натъкнах на госпожица Дж. Търнтън в съблечено състояние. Това състояние се състоеше от сутиен със скъсана лява раменна презрамка, чифт пликчета и един копринен чорап. Тя държеше в ръце нещо ужасно и когато й зададох въпроса какво би могло да представлява това, тя отговори: «Бог да ви поживи, господин полицай, ама да ви кажа, мене току-що някакъв смотан космически кораб ма дигна от смотаната ми градина и екипажа ма прекара и като си извършиха пъкленото дело, тия просто ма зарязаха тука без едно чао да кажат или да ми цунат лакета.»
По-късно се уверих, че това твърдение не е съвсем точно, тъй като всъщност лакетът на госпожица Търнтън се оказа целунат, а освен това очните й ябълки бяха близани, а мекото на ушите й — нежно гризано. Придружих дамата до будоара й в дъното, свалих сакото си, за да го метна на раменете й и я утешавах, преди да сложа чайника, когато баща й се прибра в порядъчно подпийнало състояние.
Ще бъде ли възможно да си взема свободен ден по-следващата събота, тъй като ще се женя?“
Съвсем прав текст, откъдето и да го погледнеш — най-прост случай на отвличане от извънземни, няма никакво съмнение.
Или?
Към това сведение е било прикрепено и друго сведение с надраскани на него няколко изречения — описанието на извънземния екипаж, дадено от госпожица Търнтън:
