Ръсел тупна здраво на задника си. Това не ставаше наистина. Не можеше да става наистина. Сигурно беше пиян. Или пък му бяха сложили в халбата нещо ужасно. Сигурно халюцинираше. Онзи мъж вътре не можеше, колкото и човек да напряга въображението си, да бъде истинският Адолф Хитлер. Просто не можеше и това е. Изведнъж на Ръсел му се зави свят и ръцете му се разтрепериха. Я погледни пак — само за да се увериш абсолютно, да се увериш, че… ами да се увериш в нещо си. Ръсел си пое дъх много дълбоко и пак се надигна към порзореца.
И пак надникна.
Той беше. Той беше, мътните го взели! Беше точно такъв, какъвто изглеждаше на старите документални ленти. Малко по-дребничък, но на живо хората винаги изглеждат по-дребнички. Освен високите, разбира се, макар че и те биха могли да изглеждат по-дребнички. Само дето не им личеше чак толкова.
Ръсел се приведе пак и се опита да измисли как да си отиде.
Но си беше той. Актьорите така и не успяваха да го докарат както трябва, винаги приличаха на Алек Гинес. Дори и Алек Гинес приличаше на Алек Гинес, но пък на него какво му остава, тъй де?
Мислите на Ръсел се объркаха съвсем. Нещо се беше случило — нещо съвсем, ама съвсем странно. Дали не беше навлязъл в нещо? Като паралелен свят например? Светът на „Летящият лебед“, където невъзможното беше възможно и такива работи си ставаха всеки ден?14
— Не може да е той — Ръсел скръцна със зъби и се заубеждава, че не може да е той. Ами не можеше и толкова.
Изпружи врат и пак надникна. И се намери очи в очи със самото чудовище. Същинското въплъщение на всичкото зло на двадесети век. Адолф Хитлер.
— Ааааааах! — ревна Ръсел.
— Ахтунг! Ахтунг! — лавна Адолф Хитлер и добави още няколко думи на немски, които означаваха „Убийте шпионина!“.
Ръсел не знаеше какво означават въпросните думи. Но знаеше какво означават, ако ме разбирате какво искам да ви кажа. Изправи се на спънатите си, разтреперани крака, врътна се на пети и търти да бяга.
Щом притича покрай бара, собственикът му бутна една брошура в ръката.
— Ако запазите цялата кръчма, има намаление — рече той.
— О… о… о… — провикна се Ръсел, както си тичаше. — О, олеле, Боже, о!
5
Ръсел се върна във „Фъджпакърс емпориум“ за време като за световен рекорд и веднага откри Морган, който лениво бе приседнал до пейката за опаковане и пушеше цигара.
— Морган — викна Ръсел. — Морган, аз… Морган… о!
Морган погледна разтрепераната човешка развалина.
— Какво ти е станало?
— Морган, бях там. Видях го. Видях го, там беше. Какво ще правим? Ох, Божичко! Ох, ох!
— Ръсел, добре ли си?
— Не, бях в оная кръчма…
— Фиркан си — рече Морган. — Да го вземат мътните, Ръсел, какво те прихваща, че ти не пиеш.
— Не съм фиркан.
Морган подуши.
— Драйфал си. Смърдиш.
— Да, драйфах, обаче…
— По-добре Франк да не те вижда в това състояние.
— Не съм в никакво състояние…
— Повярвай ми, Ръсел, това твоето си е състояние.
— Но аз бях там, видях го.
— Къде, на небето ли? И си видял Господ?
— Не беше небето, тъкмо обратното. Макар че там имаше и ангел, обаче аз не пих минерална вода „Перие“ и затова не можах да изляза с нея…
— Ръсел, какви ги плещиш? Да не вземаш наркотици? Себично копеле такова, вземаш наркотици, а никога не си ми предлагал!
— Не вземам наркотици. Никога не съм вземал.
— Обаче си фиркан.
— Не съм фиркан. Не съм. Трябва веднага да дойдеш с мен. Не, нямам смелост да се връщам там. Трябва да се обадим в полицията — не, в армията. Във въздушните сили.
— Какво ще кажеш просто да се успокоиш и да ми кажеш какво точно е станало?
— Да, добре. Точно така ще направя. — Ръсел си пое няколко дълбоки дъха и се опита да се стегне. — Точно така. Да, вече съм добре.
— Кажи ми тогава какво стана.
— Излязох навън да проверя не мога ли да открия дали „Летящият лебед“ наистина е съществувал.
— О — възкликна Морган. — И откри ли?
— Да. И го намерих.
— А — рече Морган. — Тъй ли?
— Да, точно така.
— Продължавай.
— Как така „продължавай“, не се ли шашна вече?
— Не, да ти кажа. Карай нататък.
— Запознах се с Невил — продължи Ръсел.
— И?
— Как така „и“? Току-що ти казах, че съм се запознал с Невил.
— С кой от всичките?
— Как така „с кой от всичките“?
— Затова ли си се докарал в такова състояние, защото си мислиш, че си намерил „Летящият лебед“ и си се запознал с Невил?
— Не, не заради това и не си мисля, че съм се запознал с Невил, наистина се запознах с него. Но не е там работата. А работата е наистина лоша. Наистина ужасна. Той е тук, тук и сега. Тук е, в една барака.
— Невил е в барака ли?
— Не Невил, той.
— Писна ми вече. Кой точно той е в тая барака?
— А… Адолф Х… Хитлер — заекна Ръсел. — Адолф Хитлер! Той е тук!
— В барака?
— Зад „Летящият лебед“.
— Зад „Летящият лебед“?
— Там е. Видях го. Какво ще правим? Трябва да се обадим в армията, нали?
— Ръсел — рече Морган.
— Да?
— Впечатлен съм.
— Ъ?
— Много съм впечатлен.
— К’во?
— Имаш много да учиш, но като за пръв път според мен заслужаваш поне девет от десет точки заради старанието.
— К’во?
— Мисля, че издънката ти — заобяснява Морган — е в това, че се целиш твърде нависоко. Хитлер всъщност не става, щото нали е умрял и въобще. Трябваше да се пробваш с някой друг, някой по-
