инструмент? Ами дето му извадиха гръбнака? Ръсел потръпна. Имаше нужда да пийне. Не, нямаше нужда да пийне. Последното нещо, от което имаше нужда, беше да пийне. Сега се чувстваше свирепо трезв и възнамеряваше да си остане такъв.
Стисна ръце. Все още си беше той. Не се намираше вътре в нещо друго.
— Стига вече — и Ръсел се изправи на крака. — Ще си изясня всичко това. И то веднага. Но не и с тая воня по мен.
Отиде в банята и взе душ. Съжаляваше, ако е попречил на майка си да заспи, но нямаше как. Върна се в спалнята си, избърса се и се преоблече с чисти дрехи — пуловер, джинси, чисти чорапи и маратонки. Извади от гардероба другото си промазано яке с бракониерски джобове (дето му беше официалното) и го облече. После се загледа в гардероба и потъна в мисли.
— Добре — рече той. — Няма начин.
Взе стол, постави го до гардероба и се качи отгоре му. Свали от гардероба кутия от обувки и я остави на леглото. Махна капака и отдолу се показа нещо, увито в напоен с масло парцал. Това нещо беше револвер от Втората световна война. Сгъна обратно парцала и се загледа в револвера.
Беше револверът на баща му. Беше му го подарил баща му за осемнайстия рожден ден. Ръсел бе погледнал пистолета и веднага се бе примолил да го отнесат в полицията и да го предадат. Но татко рече „не“.
— Дръж го отгоре на гардероба, така че никой да не го пипа. Някой ден може и да ти потрябва. Някой ден.
Ръсел взе пистолета и го задържа в ръце. Този ден, заключи той, бе онзи някой ден.
Измъкна се от къщи и тръгна по пътя. Вървеше бързо и репетираше под носа си приятелското „здрасти“, с което би поздравил всеки патрулен полицай, чийто път би могъл да пресече.
Слезе по „Хорсфъри лейн“ — подметките на маратонкките му не издаваха нито звук по калдъръма, мина по краткия път покрай преливника и Сайдър айлънд и влезе в паркинга на гърба на Хангар 18.
И там се спря като спънат. Тук все още имаше много коли: минито на Франк, „морганът“ на Морган, няколко четириколесни возила, които принадлежаха на купувачи на продукции. Но имаше и още едно превозно средство, което особено привличаше интереса на Ръсел. Стоеше там, насред паркинга, и изглеждаше съвсем не на място.
Превозното средство беше флюгелрадът.
От устните на Ръсел се откъсна тихо подсвирване. Ето ти на доказателство, ако изобщо му трябваше.
Стиснал в леко треперещата си длан пистолета, Ръсел се промъкна наблизо, като се спотайваше в тъмното — люкът беше отворен, стълбата — спусната. От кабината излизаше мека синя светлина. Ръсел изкачи едно-две стъпала и надникна вътре. Празна. Той се огледа, изтърча нагоре и хлътна вътре.
Не беше влизал досега във флюгелрад. Онази нощ, когато го бе видял за пръв път, той бе прекарал цялото време в игри с машината за киберзвезди. Но беше също както го бе казал Боби Бой: старомодно, само шайби, циферблати и големи стъклени радиолампи. Малко мязаше на кръстоска между вътрешността на танк от Втората световна и подводницата на капитан Немо „Наутилус“. И този апарат можеше да пътува във времето? Ръсел се огледа. Боби Бой бе споменал разхлабена лампа или нещо подобно. Забеляза една голяма, която като че ли подхождаше. Голяма и достатъчно подходяща на вид за важна част при работата на флюгелрада.
Ръсел я отвинти внимателно и я пъхна в джоба си.
— Върни я обратно — обади се глас с немски акцент.
Ръсел се извърна в миг. В рамката на отворения люк бе застанал единият от високите млади SS-типове. Беше насочил към него пистолет.
Ръсел насочи към него своя.
— Хвърли оръжието — нареди германецът.
— Хвърли твойто — отвърна му Ръсел.
— Но аз те помолих пръв.
— Нищо, хвърляй твойто.
— Ще те застрелям — закани се германецът.
Ръсел се вкопчи в якето си, притиснал към гърдите си голямата стъклена лампа.
— И ще я строшиш на парченца. А това никак няма да се хареса на твоя фюрер.
— На моя фюрер?
— Чуй ме — заобяснява Ръсел. — На ваша страна съм. Господин Фъджпакър ме изпрати да проверя дали всичко е наред.
— А — рече немецът.
— Хайл Хитлер — Ръсел вдигна свободната си ръка в нацистки поздрав.
— Хайл Хитлер — германецът също вдигна ръка. Обаче онази с пистолета. Ръсел го фрасна със всичка сила в лицето.
Германецът падна назад от стълбата и се тресна о земята с ужасен трясък, придружен с хрущене на кокали.
— Леле-мале — Ръсел се спусна по стълбата да помогне на безчувственото тяло. — Добре ли си? — попита той и продължи: — Какво говоря?! Да ти го начукам! — и с тези думи тръгна с маршова стъпка през паркинга към Хангар 18.
Отвътре се носеха весели звуци. Тържеството далеч не вървеше към края си. Ръсел се промъкна до голямата плъзгаща се врата и отвори малката, дето беше на панти.
Вътре се вихреше страшен купон. Ръсел се огледа предпазливо. Морган беше там и Боби Бой беше там, и Франк, и Джули също. И мнозина други, които бе видял по-рано. Но на бала на Фъджпакър бяха пристигнали и неколцина окъснели гости. Там беше старият Чарлтън Хестън с тогата. И Дейвид Нивън, черно-бял. И онези от „Героите на лодката“, включително и великият Дейвид Лодж. Но окъснелите гости не танцуваха, само си стояха един вид.
Ръсел кимна. Ставаше все по-добре и по-добре. Та значи къде беше господин Фъджпакър?
Той присви очи и се загледа към офиса, отвъд танцуващите пияници и стърчащите киберзвезди. Може би там вътре?
Ръсел се промъкна в хангара и затвори вратата след себе си. Без да отлепя гръб от стената и като внимаваше да се спотайва в сенките, той запристъпва към офиса. Никой не гледаше в неговата посока — прекалено весело им беше. Боби Бой държеше програматора и да — в средата на танцуващите Мерилин Монро си сваляше роклята.
Ръсел стигна до офиса, без да го забележат. Приклекна до прозорчето в преградата, а после изпружи врат и надникна.
И веднага се сниши пак.
— Пак тоя — прошепна Ръсел.
Да, той беше — седнал от другата страна на бюрото срещу господин Фъджпакър на един от ония неописуеми столове и стиснал в пухкавата си ръчица чаша „Глен Боулскин“ — самата зла гад.
Господин Адолф Хитлер — той си беше.
И изглеждаше в най-добро здраве.
Ръсел трепна (кой ли не би трепнал?). Какво ще е най-добре да направи? Да се измъкне и да се обади в полицията?
— Ало, да, притиснал съм Адолф Хитлер в ъгъла в един стар хангар на брентфордското пристанище, машината му на времето също е при мен. Може ли да пратите двама-трима полицаи? Благодаря. — Ръсел претегли всички „за“ и „против“. Всичко беше против, заключи той. Трябваше да се справи сам. Да влезе вътре като герой и да направи каквото трябва.
Вижте сега, Ръсел, както и всички здравомислещи индивиди, беше страхотен фен на научнофантастичните филми. И като такъв естествено имаше и една конкретна реплика, която винаги му се бе искало да изкрещи на някого.
Не, това не беше „ще се върна“.
И така, след като си пое много дълбоко дъх, той ритна вратата на офиса и стисна с двете си ръце пистолета, прицелен в лицето на фюрера, я изкрещя:
