— Оооооу! Ау! Мамицата му! — Ръсел се изправи на крака и заподскача, като в същото време душеше. — Божке! — изпъшка той. — И кучи лайна! Уиски, драйфано, кучи лайна. Воня като отходен канал! Не е честно. Просто не е честно.
Закри уста с ръка. Беше съвсем сигурен, че е казвал тези съдбовни думи и преди. Предната вечер. И те му бяха докарали какви ли не ужаси. Но така ли беше? Още не знаеше със сигурност.
— Много ми дойде. — Той изтри подметките си в тревата и продължи да се клатушка по пътя си.
Звездите сияеха, луната лунееше, а Темза тихичко следваше своя път.
След многобройни неудачни опити и доста ругатни под нос Ръсел най-накрая успя да напъха ключа в ключалката и отключи вратата. Влезе в къщата на пръсти и затвори вратата колкото можа по-тихичко — нито една лампа не светеше. Мамчето му сигурно спеше дълбоко. Ами сестра му? Тя къде беше? Не и в неговото легло, надяваше се.
Ръсел погледна в хола. Малко лунна светлина назаем му разкри сестра му, която хъркаше здравата на кушетката34.
Ръсел зави обратно в коридора и се запрепъва нагоре по стълбите. После си спомни, че се намира в бунгало, и се запрепъва обратно надолу по стълбите (които подобаващо изчезнаха). Не можеше и дума да става да вземе душ — щеше да събуди мамчето. Реши, че ще е най-добре да мине с малко плискане на лице на кухненската мивка в тъмното. Това той постигна със забележителна сръчност и сега, оплескал ризата си с голяма част от плаващото съдържание в купичката на котката, която киснеше в мивката, си избърса лицето с нещо, което мислеше, че е пешкирът, но не беше, и се запрепъва към спалнята си.
Напълно облечен и съсипан, той се тръшна на леглото си и заспа неспокоен сън.
В хола часовникът върху декоративната камина удари три. Имаше уестминстърски камбанки. Такива вече почти няма къде да чуеш. Освен в Уестминстър, разбира се. Но беше време — не толкова отдавна, че да се изплъзне от паметта, — когато повечето хора имаха каминни часовници с уестминстърски камбанки. От онези джунджурии от четирийсетте във формата на сводест мост с две големи ключалки на циферблата и голям ключ за тях, пъхнат отдолу, където на децата беше забранено да пипат. И винаги си имаше един ъгъл, под който бяха пъхнати сгънати парченца от пакет „Удбайн“, за да не се килва настрани и да показва вярно часа. И неизменно беше сгънат пакет „Удбайн“. Защото по онова време, преди да измислят рака на белите дробове, всички пушеха „Удбайн“ — кинозвезди, футболисти, дори и кралицата. Е, вярно де, тя тогава не беше кралица, беше кралицата майка. Тъй де, искам да кажа, че беше кралица, но беше и кралицата майка. Искам да кажа, тя сега е кралица майка, защото тогава е била кралица. Да, точно така. Но тогава тя е била и майка, разбира се, майката на кралицата. Не че кралицата тогава е била кралица. Майка й е била.
Е, все някоя от тях двете е била кралица и която е била, е пушила „Удбайн“. Пък може да са били и „Плейърк“. Или пък може би е пушила лула.
Но както ще да е, часовникът с уестминстърските камбанки удари три и пред бунгалото на Ръсел и неговото мамче спря черен микробус. Щом ударите на часовника затихнаха, сестрата на Ръсел се размърда на дивана, промъкна се в коридора и отвори входната врата.
Четири потайни фигури излязоха от микробуса, вдигнаха задния капак на колебливата улична светлина и изнесоха нещо неразличимо и обемно.
Пъшкайки под бремето му, те се помъкнаха по градинската пътека, влязоха през вратата и тръгнаха по коридора към спалнята на Ръсел.
Сестра му вървеше пред тях. Тя безшумно натисна дръжката на вратата на стаята на Ръсел и я отвори.
Ръсел се размърда насън, изсумтя тежко и пусна нещо, което би могло да бъде описано само като пръдня. В мрака сестра му си запуши носа, прошепна думата „типично“ и излезе.
Последва внезапно раздвижване, звуци и огромна ярка светлина. И Ръсел се свести.
— К’во? — обади се той и продължи: — Мммммммпф! — една ръка затисна лицето му. Опита се да се противи и да удря, но още ръце стиснаха китките му, а други — глезените му. Ръсел се напрягаше и се извърташе, но го държаха здраво.
Очите му замигаха — миг-миг-миг — на ярката светлина. И ако можеше да говори, веднага би назовал по име нападателите си без всякакво затруднение. Единият беше Боби Бой, другият — Франк, а Морган — третият. А на вратата, застанал до огромно, тъмно, покрито със саван нещо, стоеше господин Фъджпакър.
Усмихваше се — по крайно неприятен начин.
— Гммммммф мммф мм ммммфммммфа! — обади се Ръсел, което означаваше: „Пуснете ме, тъпи копелета!“ После продължи с „Грмммммммф мммф мм ммммйба!“, което означаваше същото, но казано малко по-изразително.
— Остави го да си поеме дъх, Боби Бой — рече господин Фъджпакър.
Мършавият махна ръката си от устата на Ръсел. Ръсел се опита да я ухапе, но не уцели.
— Непослушко — скара му се Боби Бой.
— Пуснете ме! — изплю Ръсел.
Господин Фъджпакър размаха тънък показалец срещу него. Приличаше малко на вейчица и Ръсел се зачуди за какво ли го използва иначе.
— Виж сега — заобяснява господин Фъджпакър. — Искам да си много тихичък, Ръсел. Ако шумиш, можеш да събудиш майка си. А ако това стане, ще ни се наложи да се оправим с нея.
— Да се оправите с нея? — Ръсел го каза шепнешком.
— Като например да й прережем гърлото! — заяви господин Ф. — Лозарската ножица е в микробуса.
— Да донеса ли видеокамерата? — попита Боби Бой.
— Не, не, не. Ръсел ще бъде много тихичък. Нали така, Ръсел?
Той кимна.
— Срамота — възкликна Морган. — Аз наистина искам да видя онова с лозарската ножица!
— Може би по-късно. Сега обаче имаме много работа.
Ръсел продължи да се бори още малко.
— Пуснете ме, гадни копелета — прошепна.
— Тъкмо в такъв дух те искам — господин Фъджпакър пак разклати вейката, — но няма да те пуснат. Те правят само каквото аз им кажа.
