— Шшшшт! — обади се Ръселовото мамче.
— Типично — каза сестра му.
Ръсел се облегна назад, сръбна си от шампанското и продължи да гледа, а филмът се разгръщаше пред него.
Боби Бой играеше ролята на чирака на сляп часовникар. Времето беше настоящето, мястото — Брентфорд. Бизнесът на часовникаря западаше, а един лош предприемач правеше всичко по силите си, за да придобие сградата, да я разруши и да застрои парцела с някаква огромна корпорация.
Джули играеше секретарката на предприемача — жена с много власт, измъчвана от съвестта. Всъщност всички в тоя филм май ги мъчеше съвестта. Часовникарят криеше някаква ужасна тайна от миналото си. Чиракът му, макар и на повърхността да се преструваше, че е на страната на стареца, всъщност кроеше планове как да го продаде. Предприемачът беше влюбен в Джули, но беше сторил нещо ужасно на брат й, какъвто тя изобщо не знаеше, че има. А Джули при една случайна среща се бе влюбила в Боби Бой, без и двамата да знаят кой е другият. По отношение на стреса — имаше го достатъчно, че да зарадва сърцето на всеки холивудски продуцент, а сюжетът, великолепно изпипан, най-накрая доведе до развръзка, толкова уместна и трогателна, че и едно сухо око не остана.
Не и от онези, дето се намираха на Ръселовата глава.
Той седеше и ронеше сълзи в шампанското си. Филмът беше шедьовър. В него нямаше нищо банално, нищо сладникаво. Режисурата беше безупречна. Имаше вълнение, имаше интрига. И не се мяркаше нито една киберзвезда.
Актьорският състав се състоеше изцяло от местни хора. И всички се изявяваха като чудесни професионалисти. Боби Бой биеше Том Ханкс, а оная жълтеникава гад, собственикът на „Ръцете на зидаря“, направо обра всички овации с убедителното си изпълнение на сакат футболист, който се опитва да заживее наново след трагичната смърт на съпругата си.
Беше филм за цялото семейство. И то не за „Семейството“ на Менсън29, какъвто беше случаят с предишните произведения на господин Фъджпакър. В него нямаше нито секс, нито насилие. Имаше хумор, имаше радост. Имаше любов и имаше надежда.
Беше самият рай.
Ръсел си издуха носа в ръкава на ризата си. Вече виждаше в ума си отзивите:
„Сензация. Филм, който ще искате да гледате пак и пак. Просто сензация.“
„Всъщност на мен не ми е необходимо да гледам един филм, за да знам дали е добър или лош. И този също не съм гледал. Но направо съм влюбен в него. Прекрасен е.“
„Ърнест Фъджпакър е един от онези редки хора, които винаги успяват да ме разплачат.“
Тери Пратчет(r)
И тъй нататък, и прочие.
Когато финалните надписи се изнизаха и лампите отново светнаха, хората станаха на крака и избухнаха в гръмотевични овации, като чат-пат ги прекъсваха, за да си избършат очите и да подсмръкнат.
Ърнест се изправи несигурно на крака и закуцука към екрана. Вдигна сбръчканите си ръце към публиката.
— Според мен аплодисменти заслужава и човекът, който направи възможно всичко това. Човекът, работил по-здраво от всички нас. Ръсел. Поклони се, момчето ми.
Ръсел махна с ръка, а бузите му леко порозовяха. Но при виковете „реч, реч“ и „бравос на момчето“ се изправи и лекичко се поклони.
— Бива си го филма, а? — обади се Морган. — Замалко да се разсополивя. Замалко.
— Всички бяха толкова добри — Ръсел се почеса по главата. — Всичките тези аматьори — те бяха блестящи.
— Старият Ърни знае как да накара хората да играят.
— Това е произведение на гений.
— Ти го направи възможно, Ръсел.
Ръсел поклати главата, която чешеше преди малко.
— Това трябва да е сън.
— Ако е сън, то е много хубав, да му се не види.
Господин Фъджпакър се приближи с куцукане.
— Хареса ли ти, Ръсел? Мислиш ли, че можеш да го продадеш?
— О, да! — сега главата на Ръсел се заклати нагоре-надолу. — Ще се обадя на Ерик Нелус30, той е човекът за тая работа.
— Такъв те обичам — рече господин Ф.
— Господин Фъджпакър?
— Да, Ръсел?
— Извинявайте, дето, нали разбирате… дето се държах грубо и въобще.
— Забрави го, момчето ми. Просто беше прекалил с работата. Сега всички ще ти помогнем.
— Страхотно. Просто страхотно.
— Веднага щом завършим филма, ще ти помогнем с маркетинга.
— Да го завършите ли? — попита Ръсел. — Но той нали е завършен?
— Ти сигурно се шегуваш, млади момко. Че това е само горе-долу половината от него. В него трябва да влязат още много неща. Важните неща. Значимите неща.
Сърцето на Ръсел се изниза през подметките му. Важните неща? Значимите неща?
— Да не би…? — горната устна на Ръсел затрепера. — Да не би да са онези? — успя да промълви той. — Да не би да е онова, дето се разказва за мен? Да не би онова нещо? О, не, не и онова.
Ърни поклати беловласата си глава.
— За какво ми приказваш, Ръсел? Никъде не се разправя за тебе. И никакво нещо няма. Каквото и да е това нещо. Други сцени придават плът на изпълненията.
— Но нали не са за мен? И за нещото?
— Не, Ръсел.
— Пфу! Е, не знам как би могъл да усъвършенстваш съвършеното, а филмът беше най-близкото до съвършенството нещо, което някога съм гледал.
— Никак даже не е. Ще стане много по-хубав, като му сложим и останалото.
— Е — Ръсел пак поклати глава, — ще се подготвя за нещо невероятно.
— И ще го видиш — старият Ърни се усмихна и оголи цяла уста хлътнали венци. — Чакай само да видиш груповото изнасилване в рокерската кръчма и изпозастреляните с миникартечницата „Дженерал електрик“, и онзи епизод, когато канибалската секта нахлува в манастира, и невероятния епизод със забавени кадри, където избягалият психопат взема лозарската ножица и я забива право в…
15
ОЩЕ УЖАСИ ОТ ПАПКА 23
Купонът продължи до вечерта, като набираше маса и ускорение. Пристигнаха повече хора, отколкото познаваше Ръсел, заедно с още една доставка шампанско, за която той трябваше да се подпише. Музиката свиреше, хората се впуснаха в танци, пиянство и неприлично поведение, каквито са общоприетите
