обществени норми на всяко прилично джамбуре.
Ръсел се изниза навън и се пробва да литне. Е, насън винаги можеше да лети и ако това беше сън…
Но не успя да се отлепи от земята и след като четвърт час глупашки подрипва из паркинга като заек, Ръсел пак се наниза вътре. Това май не беше сън, но за останалото той пак си имаше съмнения.
Просто му идваше твърде много. Твърде много подробности. Флюгелрадът, киберзвездите и ужасната насекомоподобна червенолика твар. Съзнанието му не беше такова. Никога не би могъл да сънува такива гадости.
Ръсел си наля шампанско и се загледа в гуляйджиите, които гуляеха. Май им беше гот. Всичките ли бяха вътре? Част от големия заговор? Големият сатанински заговор? Ръсел пресуши на един дъх шампанското, наля си още. Стоеше отстрани и се чудеше.
— Защо си толкова тъжен? — попита Джули, бившата барманка, понастоящем кинозвезда.
Ръсел се обърна с лице към красавицата.
— О — рече той. — А.
— Да?
По лицето на Ръсел плъзна срам.
— Извинявай много. Нали разбираш, за онова, дето ти го казах по-рано.
— Прощавам ти, Ръсел. Но бих предпочела да ми го кажеш насаме.
— О — повтори Ръсел. — О. Наистина ли?
Джули се усмихна с прекрасната си усмивка.
— И след като си се изкъпал. Миришеш доста…
— Да — Ръсел отстъпи крачка назад. — Сутринта повръщах. Съжалявам.
— Изглеждаш ми подпийнал.
— Да. И за това съжалявам. Наистина съжалявам.
— Ти си толкова мил човек, Ръсел.
— Благодаря и истински, искрено съжалявам.
— Просто го забрави.
— Да — Ръсел се усмихна в отговор на красавицата. Сега тя беше сън. Сън наяве. Тя май наистина като че ли го харесваше. Една връзка помежду им бе нещо съвсем възможно. Ръсел беше сигурен, че тя не би могла да е забъркана в нищо зловещо. Но може и да е видяла нещо. Машината за киберзвезвезди. Нея може и да я е видяла.
— Е, защо си толкова тъжен?
— Объркан съм — отвърна Ръсел. — Чудя се дали не бих могъл да ти задам един въпрос?
— Питай каквото желаеш.
— Ами докато правехте филма, да сте използвали някаква странни приспособления?
— Пляс! — изплющя ръката на Джули по лицето на Ръсел.
— Какво толкова казах? — Ръсел я проследи как се врязва като вихър в тълпата. — Какво толкова казах?
— Техниката ти в това отношение е пълен боклук — промъкна се до него Боби Бой. — Изобщо не можеш да се мериш с мен. Но пък ние, актьорите, притежаваме определен чар особено спрямо кандидатките за звезди. Както и да е, тя е мой контингент, така че не поглеждай нататък.
— Защо…? — Ръсел вдигна юмрук, но Морган го улови за китката изотзад.
— Не го оставяй да те навива, Ръсел — рече Морган. — Ела да си поприказваш с нас.
Ръсел изгледа на кръв Боби Бой око в око. Личеше си, че мършавият е работил по мъжкарската стойка и направо смърдеше на тестостерон.
Ръсел се остави да го отведат.
— Той не заслужава — рече Морган, тъй като именно това подобава да се казва в такива случаи.
Франк стоеше и приказваше с двама купувачи на продукция, дето вече почти ги бяха отписали, и двамата младежи се присъединиха към тях.
— Добре ли си, Ръсел? — попита Франк. А после взе да души във въздуха. — Пак си повръщал, нали?
Ръсел въздъхна.
— Я чакай да видя дали ще го определя правилно какво е. Последния път беше горчива бира „Гарви“, доколкото си спомням. Хмм, чакай да подушим. Уиски. Малцово. Петгодишно. „Глен Боулскин“. Прав ли съм или да?
Ръсел кимна безпомощно.
— Франк без съмнение познава добре драйфането — отбеляза Морган.
— Имам си цака. Във филмовия занаят виждаш сума ти драйфане. Помня как един път пихме с Рок Хъдсън в хотелската му стая. Пийнахме по няколко, е, аз пих повече от него и се издрайфах на килима. Но той си беше истински джентълмен и като съм заспал, сложил ме в собственото си легло и на другата сутрин се събудих със свиреп махмурлук и не знам на какво съм седнал предната вечер, ама как ме болеше задникът!31
Хората около Франк се спогледаха и Морган припряно смени темата.
— Филмът е абсолютен трепач — рече той. — Ъ-ъ, искам да кажа такова, наистина е добър, нали?
— И такъв ще си остане — отвърна Ръсел. — Няма да позволя на господин Фъджпакър да го съсипе, като набута в него всичките ония гадости и кървища.
— Срам за тебе — възпротиви се Морган. — Нямах търпение да видя онзи епизод, дето психарят гепва лозарската ножица и я забива право в…
— И дума да не става! — Ръсел махна с разтреперана ръка. — Но я ми кажи, Морган, ти гледал ли си как снимат филма?
— Не мога да твърдя, че съм. Аз се грижех за „Емпориум“.
— А ти, Франк?
— Твърде много канцеларска работа. Което ми напомня, че…
— Значи всичко е зависело от Боби Бой и господин Фъджпакър?
— И Джули — напомни му Морган. — Страшна мацка, а? Тя що те фрасна бе, Ръсел?
— Не ми се разговаря за това. Но всички онези други хора във филма… Като не броим собственика на „Ръцете“, аз не познавам лично никого от тях, нали?
Франк и Морган поклатиха глави.
— Местен колорит — рече Франк. — Местни типажи. Фъджпакър знае как да накара хората да играят. Искаш ли да ти сипя — като гледам, купонът ще продължи цяла нощ.
— Не, благодаря — Ръсел остави чашата си встрани. — Не искам повече. И без това пих твърде много. Отивам си вкъщи да се изкъпя едно хубаво и после да се наспя едно хубаво. Сутринта всичко трябва да ми се вижда по-смислено. Някой да е виждал мама?
— Според мен си тръгна още преди часове — отвърна Морган — заедно със сестра ти.
— А, да — сети се Ръсел. — Сестра ми.
После каза „довиждане“ на господин Фъджпакър.
— Утре си вземи свободен ден — рече му старецът. — Да си проясниш мозъка. Свърши прекрасна работа и всички ние се гордеем с теб.
— Благодаря. Много благодаря.
— И да се преоблечеш. Обичам гадната миризма, колкото и всеки друг. Всъщност повече. Но все някъде трябва да поставиш граница. Не че искам да те обидя.
— Не съм се обидил, уверявам те.
— Лека ти нощ.
— Лека.
Ръсел махна за довиждане на всички и си тръгна.
Препъваше се по крайбрежната пътечка, минаваща покрай Сайдър айлънд и преливника. Отново беше една от онези съвършени брентфордски нощи, за които поетите толкова обичат да пишат. И ако на мястото присъстваше поет и си бе донесъл тетрадка и химикалка, вероятно щеше да надращи нещо ей от този сорт:
