— И какво е то?
— Да си чувал някога за кадри, въздействащи на подсъзнанието?
— Чувал съм, но то е същото като онова, дето като пуснеш някое парче наобратно, и се чували сатанински призиви. Пълни глупости. Не става за нищо.
— Нашето ще става. Но нашето идва направо от източника, а в случая източникът е устата на Бога.
— Онова нещо ли? — попита Ръсел. — Онова нещо на екрана?
— Не бива да наричаш своя Бог „нещо“, Ръсел.
— На мен не ми е никакъв Бог.
— Той е единственият, който имаш. Другите ги няма, отдавна ги няма. Уморили са се да си играят с човека на игрички. Чат-пат се присещат мимоходом за нас и техните случайни мисли, случайните движения на мисълта им причиняват вълни на планетата. Религиозен плам. Свещени войни. Но те не играят активна роля. Искам да кажа всички освен един. На него тук му харесва. И се навърта тук. Той има време за нас.
— Не — възкликна Ръсел. — Ти не знаеш какво приказваш. Това нещо е дяволът. Не бива да го почитате.
— Дявол не съществува — само богове съперници.
— Вие сте луди за връзване. Ще спра всичко това.
— Стига — обади се господин Фъджпакър. — Стига вече. Всички, които гледат филма, ще бъдат преобразени. Нов ред на живота, Ръсел. Нов ред на съществуване, свободен от всякакви тревоги. Ти би трябвало да го оцениш. Да си свободен от всякакви тревоги и грижи, от всякакви омрази, от всякакви съмнения. Свободен да се слееш с цялото. Ново бъдеще, Ръсел. За съжаление тебе няма да те има да го видиш.
— Защото ще те задраскаме — заяви Боби Бой.
— О, не, няма. — Ръсел се нахвърли върху мършавия мъж на масата. Но мършавият мъж се наведе встрани и го удари здравата по темето. И тогава за Ръсел нещата станаха много мрачни.
14
ОНОВА ИДИОТСКО „ВСИЧКО БЕШЕ САМО ЛОШ СЪН“, ДЕТО ВИНАГИ ГО ИМА
Ръсел се събуди със стон и тръпки. Подскочи, замига и се заоглежда наоколо. Намираше се в своя офис (подходящо мрачен). Спеше в креслото си.
Спеше ли?
Ръсел се прозя, протегна се и изведнъж спомените се втурнаха и го заляха като гадна бира от издут корем.
— Ох, Боже мой! — изохка Ръсел; тази фраза сякаш напоследък бе спечелила одобрението му. — Ох, мили ми Боже.
Той зарита и се опита да стане, но коленете му бяха съвсем омекнали. На бюрото пред него стоеше бутилката „Глен Боулскин“. Без да се замисля изобщо, Ръсел отпи яка глътка.
А после направо си изкашля червата навсякъде по пода.
— Ох, Боже мой! — очите му отново започнаха да мигат и пак се огледаха наоколо. Вратата на сейфа беше затворена. През таванското прозорче се лееше слънчева светлина. Ръсел обърна мигането по посока на ръчния си часовник. Тъкмо минаваше три — три следобед ще да беше.
Вратата на офиса се отвори.
— О, изплувал си на повърхността, а? — Боби Бой влезе вътре с лека стъпка и усмивка.
— Махни се от мен! — Ръсел сграбчи бутилката с уискито и скочи на крака.
— Ама какво ти става? — попита хърбавият. — Добре ли си, Ръсел?
— Ти майтап ли си правиш? — Ръсел му показа запасната си ръка. Бе направил от нея юмрук, който на вид вършеше добра работа. — Ще ви спра. Видях записите. Голяма грешка направихте, че не ме убихте, когато имахте възможност.
Боби Бой примлясна полекичка с лукавите си устенца.
— Според мен не си много добре,. Господин Фъджпакър ми каза да те оставя да се наспиш. Преработил си се и сега все едно не си ти.
Боби Бой огледа внимателно гадорията по пода.
— Така си и мислех, че тази миризма ми е позната — констатира той. — Доста отвратително, а?
— Свършено е с вас — и Ръсел размаха бутилката. — Свършено.
— Хайде де — подкани го Боби Бой. — Имаме голяма изненада за тебе.
— Да бе, да. Бас ловя, че е така.
— Има нещо, което искаме да видиш.
— Нещо?! — очите на Ръсел се облещиха, а лицето му, което си беше бледо, макар и досега да не се споменаваше, че беше бледо, въпреки че при дадените обстоятелства вие, естествено, бихте предположили, че е бледо, каквото всъщност си беше, стана още по-бледо. Пфу!
— Онова нещо е там навън — изхъхри бледоликият. — Онова ужасно нещо.
— Това надали е подходящият начин да се говори за Франк.
Ръсел размаха бутилката и поля с уиски панталоните си.
— Няма да ви позволя да го покажете. Ще унищожа филма.
— Какво? Не ти харесва, преди още да си го гледал?
— О, гледал съм го и още как. Знаеш, че съм го гледал.
— Не си.
— Съм, съм.
— Не си.
— Съм, съм.
— Не си, не си.
— Съм, съм, съм, съм.
— " — " —
— " — " —
(Е, с това няма какво друго да се направи, нали?)
— Ръсел, не може да си гледал филма. Пазехме го като специална изненада за тебе.
— Назад! — Ръсел го заплаши с бутилката. Боби Бой се дръпна по много послушен начин.
Ръсел отвори чекмеджето на бюрото и потърси лупата. Нямаше я.
— Както и да е — рече той. — Посред бял ден ще мога да различа числата.
— Какви числа?
— Знаеш какви. Цифрите на комбинацията.
— Ъ-хъ, мда — Боби Бой поклати дългата си мършава глава.
И пак присви очи.
И, да, всички знаете какво идва сега.
— Цифри няма — ахна Ръсел.
— Няма и ключалка с комбинация — обади се Боби Бой.
Ръсел се втренчи във вратата на сейфа.
— Дяволите да го вземат! — изруга той.
Сейфът наистина не се заключваше с комбинация. Имаше си голяма дупка за ключ.
— Ама… — заекна Ръсел. — Ама… ама… — Защото трябва да признаете, и на вас да ви се случи това, и вие ще се сащисате.
— Не знам снощи какво си взел — обади се Боби Бой, — но на твое място бих го отказал за в бъдеще.
— Да бе, да, щото ти всичко знаеш за бъдещето, нали? Щото си бил там и въобще…
— Кой, аз?! Да съм бил в бъдещето?! Какви ги дрънкаш, Ръсел?
— Говоря ти за програмата „Киберзвезди“. Оная, дето си я откраднал.
— Кибер… к’во?!
— Кинозвездите холограми. Няма смисъл да отричаш. Филмът бъка от тях.
