с която бе облечена, когато се яви на Ръсел в „Маймуната на Тот“.
Ръсел се надигна и се загледа внимателно.
— Ще те убият — каза Джули. — Ако останеш тук, в бъдещето, ще умреш!
— Не мога да тръгна още — отвърна Боби Бой. — Не и когато Той е тук. Не и когато има шанс да Го унищожа.
— Няма да се върна сама. Няма!
— Трябва. Вземи програматора. Върни се на срещата, за която ти казах, в онова време. Аз ще бъда в кръчмата с Морган. Дай ми програматора там. Останалото остави на мен.
— Но тогавашният ти няма да знае какво ще стане. Тогавашният ти няма да знае как да го спре.
— Не съм идиот — заяви Боби Бой. — Ще го схвана. Ще ги накарам да направят каквото трябва и да попречат на всичко това да се случи някога. Довери ми се. Мога да се справя.
— По дяволите! — изруга Ръсел.
— Обичам те — каза Джули, прегърна онази хилка и го целуна страстно.
— Кажи го на тогавашния мен. А сега побързай, давай, нямаме време. Време няма.
Джули го целуна отново, после докосна нещо на колана си и изчезна. Из търговския център отекна ужасно дрънчене, Боби Бой се обърна, втренчи се нататък и после побягна. И тогава картината на екрана се сцепи настрани, а видеото захапа лентата.
— Ох, мамка му! Ох, мамка му! — викна Ръсел и скочи от стола. — Не прави така, трябва да видя какво ще стане по-нататък!
Помъчи се да извади касетата от монитора. Лентата беше зверски надъвкана. Опита се да я пренавие, но тя се скъса.
— О, не, ох, леле! — Ръсел грабна друга касета и я набута във видеото. — Проработи! — примоли се той. — Просто работи!
Екранът светна и на него се появи нов интериор. На „Фъджпакърс емпориум“. Ръсел си спомни бумагите на Франк за тази сцена, наема за половината декор плюс наема за снимки. Възлизаха на много стотици страници. Но всъщност сега това нямаше значение. Това всъщност също не беше важно, тъй като Ръсел бе натикал бумагите в кошчето за смет.
Окото на камерата обхвана алеите и железните пътеки, като се движеше бавно и се спираше тук на набодена с пирони конгоанска божествена фигура, там на мумифицирана русалка. И по-нататък.
Две фигури се приближаваха. Едната беше неизбежният Боби Бой. Другата Питър Кушинг. Питър беше с очила с рогови рамки и дебели стъкла. Очевидно играеше ролята на господин Фъджпакър.
— Не Го поглеждай директно — каза Питър Кушинг — и никога не Го поглеждай в очите. Просто си дръж главата наведена и коленичи, като ти кажа.
— Колко дълго? — попита Боби Бой. — Ти откога си с Него?
— От много години. Аз съм Негов страж. Всичко това, всичко в емпориума е Негово. Нали разбираш — време, уловено в препаратите, в религиозните реликви и в онова, което е затворено в бурканите. Той така го обича. И така трябва да бъде.
— Това пък сега какво е? — запита се Ръсел.
— Ще ме познае ли Той? — попита Боби Бой. — Ще знае ли Той защо съм тук? Какво искам?
— Той знае всичко. Знае, че искаш още време. Още време, за да поправиш допуснатата от тебе грешка. Грешката, променила бъдещето.
Ръсел закри лице с длани.
— Какво съм направил? Или какво не съм? Това е лошо. Наистина лошо. А и кой е този Той?
Фигурите на екрана се приближиха до малка готическа врата в края на прохода.
— Там няма врата! — възкликна Ръсел. — Как го правят това?
Боби Бой натисна дръжката и двамата мъже минаха през тесния отвор.
Камерата ги проследи надолу по стълбището към котелно помещение.
— И котелно няма — рече Ръсел. — Или поне според мен няма такова.
— Оттук — Питър поведе Боби Бой между купчини древен багаж, стари куфари, чанти „Гладстон“ към преграден със завеса ъгъл.
— Дръпни завесата — каза му Питър — и извърнй поглед.
Боби Бой дръпна завесата настрани.
Ръсел гледаше.
Нещо шаваше в полумрака — неясен силует.
Ръсел присви очи.
Нещо се надигна и светлината го освети.
Ръсел зяпна от ужас.
Ужасната твар седеше на подобен на трон стол, ухиленото й насекомоподобно лице беше крещящо червено. Лице, което се движеше и плуваше в много форми. Черната му ухилена паст беше изкривена нагоре под формата на V. Бездънните очи примигаха и се отвориха.
— Аааааааа! — изпищя Ръсел и падна назад от стола.
Лицето се блещеше от екрана. Мънички голи човешки силуети се гърчеха по кожата му и ту идваха на фокус, ту се разфокусираха.
Ръсел се изправи и се втренчи в него.
— Свети Боже! — прошепна той.
Очите се пулеха от екрана.
— Аз съм твоят Бог — извика единственият глас, който беше много гласове. — Коленичи пред своя Бог и аз ще ти дам още време.
— Не — викна Ръсел. — Не, не, не! — Грабна дистанционното и натисна копчето за спиране. Касетата изскочи изпод екрана. Но лицето продължаваше да се блещи.
— Не! — викна пак Ръсел и натисна копчето за изключване.
— Да — викна ужасният глас, а ухиленото лице продължаваше да се блещи.
— О, Боже мой! — Ръсел грабна кабела, стисна го с пръсти и изтръгна щепсела от контакта.
— Ти се отклони — прогърмя гласът, а очите, които се пулеха от екрана, се втренчиха в тези на Ръсел. — Ти се отклони от сценария. Трябва да те пренапишат.
— Върви по дяволите! — Ръсел сграби с две ръце монитора, вдигна го високо над главата си и го метна на пода.
Искри и пращене.
Тишина.
Гласът на Боби Бой наруши тази тишина.
— Не трябваше да правиш това, Ръсел.
Ръсел се извърна рязко и зяпна, като съзря мършавия дългуч. Стоеше до плъзгащата се врата на хангара. И господин Фъджпакър беше с него.
— Много скъпо видео беше — рече старикът. — Ще трябва да го отрежем от надниците ти.
— Какви надници? Искам да кажа, Боже мой, какви сте ги свършили вие двамата? Каква беше тази твар? Що за филм е това? Защо в него се разказва за мен? Защо…?
Боби Бой сви високите си тесни рамене.
— Толкова много въпроси. А ти всъщност не бива да ги задаваш. Ти си звездата във всичко това. Ти го започна. Но трябва да следваш своя сценарий. Ти се отклони от сюжета. По сценарий не ти се полагаше да правиш така.
— Можем да го впишем — обади се господин Фъджпакър, чешейки плешивата си глава. Навсякъде се разхвърчаха малки люспички кожа. — Може да се получи интересен развой.
— Не — мършавият поклати глава. — Според мен просто трябва да махнем Ръсел. Още сега.
— Какво?! — възкликна Ръсел. — Ама вие за какво говорите?!
Боби Бой тръгна напред.
— И без това не схващаш нищо — ухили се той мазно. — Но и без това ти така и така не биваше да схващаш.
Ръсел извърши доброто старо тръсване на глава. И се протегна за бутилката.
— И пиенето ми пиеш! — господин Фъджпакър вдигна сбръчкани ръце. — Това определено го няма в
