сценария. Такова нещо аз никога не бих сложил в сценария.
— Какъв сценарий? — попита Ръсел. — Сценарият на тази отврат? Не ща да ви фигурирам в сценария.
— Но ти вече фигурираш в него. Изгледа касетите. Видял си какво правиш и какво ще правиш по- нататък.
— Вие сте луди — заяви Ръсел. — Всичко това е пълна лудост.
— Седни — заповяда Боби Бой.
— Да ти го начукам!
— Това съвсем не подхожда на героя — обади се господин Фъджпакър.
— Седни, Ръсел — подкани го Боби Бой.
Ръсел седна. И веднага скочи пак.
— Седни и аз ще ти обясня всичко, което искаш да узнаеш.
Ръсел седна обратно.
Боби Бой взе от ръката му шишето със скоча. После се метна на една маса и взе да клати дългите си мършави крака.27
— Удобно ли ти е? — попита той Ръсел.
— Не.
— Е, карай. — Боби Бой вдигна бутилката към лукавите си устенца и отпи яка глътка.
— Ай — изхриптя господин Фъджпакър. — Пиенето ми!
— Млъкни бе, дъртак.
— Ама няма що!
— Кажи ми, Ръсел — Боби Бой обърса тъничката си брадичка, — какво си спомняш?
— За какво?
— Например за детството си.
— Я си гледай работата!
— Хайде де! В кое училище си ходил?
— Ъ?!
— Хайде де, кажи ми. Ако ми кажеш, ще ти дам да си гаврътнеш от уискито.
— Мога да ти взема бутилката, когато си поискам.
Боби Бой извади от джоба на сакото си пистолет.
— Ха на бас, че не можеш — рече той.
— Я стига! — Ръсел вдигна ръце.
— Кажи ми в кое училище си ходил.
— Аз… — Ръсел се замисли. — Аз…
— Нещо ти се изплъзва от ума?
— Аз…
— Кажи ми тогава какъв е най-ранният ти спомен.
Ръсел сви юмруци.
— Внимавай.
— Много добре. Първото нещо, което си спомням — добре. Това е… това е… — Ръсел сгърчи лице. — Това е…
— Хайде де, изплюй камъчето.
Ръсел изплю камъчето.
— Това е Морган — каза той. — Морган, който ми разказва за „Летящият лебед“.
— И нищо преди това?
Ръсел се почеса по окосмената глава. Преди това ли? Трябваше да има и нещо преди това. Но какво ли беше?
— Нищо, а? — попита Боби Бой. — Загубил си си паметта ли?
— Аз съм пиян — заяви Ръсел. — Не ми е много добре.
— Преди това няма нищо, Ръсел. Преди това ти не съществуваше. Ти беше призован да се появиш, Ръсел. За да изпълниш една определена роля, да я изиграеш в сценария. И ти я играеше добре, преди да почнеш да се отклоняваш. Да отвориш сейфа?! Честен човек като тебе — никак не се връзва с героя.
— Не съм герой от сценарий, да му се не види! — възкликна Ръсел. — За какво ми намеквате? Че аз съм просто измислен герой от някаква си книга?
— Герой от книга ли? — Боби Бой се разхили със стържещия си смях. — Ей това вече наистина е абсурд. Не, Ръсел. Но ти не си истински човек. Ти си конструкт. Малко от този, малко от онзи.
— Дръжки! — възкликна Ръсел. — А тогава вие какви сте?!
— О, аз се знам какъв съм. Аз съм лукав, лъжлив негодник. А ей този тук — господин Фъджпакър, е триперлив дърт порнограф.
— Как смееш! — ахна старият. — Аз съм режисьор на филмите на „Арт хаус“!
— Триперлив дърт порнограф, продал душата си на…
— Не споменавай името Му — господин Фъджпакър се олюля. Ръсел скочи и го отведе до стола му.
— Благодаря ти, Ръсел — рече господин Фъджпакър. — Ти си толкова любезен младеж.
— Е, ти си знаеш — обади се Боби Бой. — Нали ти го измисли.
— Дрън-дрън! — озъби се Ръсел.
— Кажи му бе, Боби Бой — и господин Фъджпакър се почеса по една издутина на китката. — Искам да се прибера и да си намажа скрофулите със свинска мас.
— Добре. Ръсел, ти беше създаден, за да служиш на велика цел: да помогнеш за преобразяването на света. Нали виждаш, всички са объркани. Защо съм тук? Какво значи всичко това? Някога задавал ли си си тези въпроси?
— Не — отрече Ръсел. — Мисля, че не.
— Това го задраскахме — обади се господин Ф. — Много мудно вървеше, пък и нищо ново не казваше.
— Случайни движения на боговете — продължи Боби Бой. — Всичко, което става на Земята. Танцуваме по свирките на богове, които дори не знаят, че свирят.
— Доста странно, но и думица не ти разбирам.
— Хората нямат значение — продължи Боби Бой. — Не и поотделно. Онова, което те вършат като маса — то има значение, посоката, в която отива човечеството като цяло. Човечеството всъщност прилича на огромен многоклетъчен организъм, разстлан по лицето на планетата. Или на милиарди мънички силициеви чипове, които, свързани един с друг, ще оформят този единствен планетарен мозък. Това е пътят напред, виждаш ли. Това е крайната цел на всичко.
— Е — рече Ръсел. — Поне познавам човека, който знае какъв е смисълът на живота. Голяма чест.
— Ти бъзикаш ли се с мен?
— Не, мислех си, че издаваш тайната.
— В началото пътят е бил ясен. Всички хора са говорили на един език. Всички чипчета са били свързани. Спомняш ли си историята за Вавилонската кула?
Ръсел се зачуди дали си я спомня.
— Помниш я — обади се господин Фъджпакър. — Християнството е програмирано в теб.
— О, много се радвам.
— Всички са говорели на един и същ език и затова са можели да функционират като масово съзнание. Но на боговете това много-много не им отървало и затова съборили кулата, която всъщност била огромен трансмитер за връзка с други светове, и омешали езиците. И оттогава насам човеците се бият помежду си.
— Много интересно — отбеляза Ръсел. — И къде се вписвам аз във всичкото това?
— Твоята работа е да намериш пари за филма.
— Филм няма да има — заяви Ръсел. — Аз ще го спра. Филмът носи зло. Вие сте направили едно зло и аз ще го спра.
— Вече не можеш да го спреш. Филмът ще бъде показан и всички, които го гледат, ще бъдат преобразени. Сюжетът няма значение, Ръсел — важно е онова, което е във филма.
