— В нашия филм няма нищо такова — заяви Боби Бой. И наистина трябва да се каже, че изглеждаше и звучеше съвсем искрено, макар, разбира се, да си беше професионален лъжец. — Господин Фъджпакър не си пада много по модерните технологии. Той си е доста първичен.
— Копелета недни! — Ръсел предприе доста сериозно разтърсване на главата. — Не можете да ме преметнете. Не, чакай, чакай, загрях.
— Какво си загрял?
— Винаги има такъв момент, нали? Когато с героя се случва нещо съкрушително и когато се събуди, излиза, че всичко е било сън. Или пък не е било, но злодеят прави така, че да изглежда, все едно е било сън. Това си е изтъркано клише отвсякъде, да ти кажа.
— Кажи го на Холивуд.
— Това е номер. Този сейф не е същият. Сменили сте го, докато съм бил в безсъзнание. Пратихте ме в нокаут. — Ръсел опипа темето си. Буца нямаше. — О — рече Ръсел.
— Хората те чакат — подкани го Боби Бой. — Стига вече детинщини.
— Да! — Ръсел разтресе юмрук. — Детството ми. Какво ще кажеш за моето детство?
— Е, какво ти е на детството?
— Ами не го помня.
— Така ли?
— Аз… — Ръсел се замисли за детството си. Помнеше го. Спомняше си сума ти и още, и още неща от него.
— Спомням си го — рече той бавно.
— Е, браво на тебе, Ръсел. А сега ще излезеш ли да си получиш голямата изненада или не? Там има ядене. Макар и повечето вече да са го изяли. Но е останал някой и друг сандвич с шунка.
Ръсел кимна.
— Да. Добре.
— Тогава, моля, след теб.
— Не, след теб.
— Ама ти си егати перкото — и Боби Бой го поведе навън.
Щом Ръсел излезе от своя офис, се надигна мощно „ура“, а „Той наш другар е и добър, и весел“ зазвуча с пълно гърло и голям хъс.
Ръсел пак се размига.
Тук, там и навсякъде се вееха пъстри знаменца. Имаше маса, а на нея — останките от сериозен банкет. Имаше столове, подредени в редици пред екран. И сума ти народ.
Господин Фъджпакър беше там. И Морган беше там. И Джули беше там. И Франк беше там (с малко бумаги, на които искаше Ръсел да хвърли едно око). И неколцина местни кръчмари бяха там. И неколцина купувачи на продукции бяха там (ония, дето месеци не бяха стъпвали в „Емпориум“ да наемат нещо, но винаги надушват безплатното пиене и цъфват). И Ръселовата мамичка беше там. И дори сестрата на Ръсел, за която той бе съвсем сигурен, че живее в Австралия. Дори и тя беше там. И още неколцина други също.
И всички те викаха ура и пееха „Той наш другар е и добър, и весел“, макар вече да бяха стигнали до „И всички ние го твърдим“.
— Какво става? — Ръсел ги огледа подозрително. Все още не беше съвсем убеден.
— Всичко е заради тебе — Боби Бой се пресегна да потупа Ръсел по гърба, но после му дойде друг акъл. — В края на краищата ако не беше спечелил от Националната лотария и не беше вложил печалбата във филма, за да помогнеш на господин Фъджпакър да издрапа и да спасиш „Емпориум“, нищо от това нямаше да го бъде.
— Идеално сте го изпипали — смънка Ръсел под носа си. — Едно нещо не сте изпуснали.
— Какво, какво?
— О, нищо, нищо.
— Е, ела си вземи сандвич и сядай да гледаш.
— Хип-хип-ура! — ревнаха всички присъстващи с изключение на Ръсел, който местеше поглед от един на друг и се тревожеше. О, да, тревожеше се и още как и освен това беше в състояние на стрес. И в главата му се въртяха много мисли.
И една от многото мисли, които се въртяха, беше…
„Ами ако сънувам всичко това?“
Макар да беше доста объркан, все още бе сигурен, че онова другото не го е сънувал. Така че ако случаят беше такъв, трябваше да сънува това.
А ако сънуваше това, то никой не можеше да му навреди, а щом знаеше, че сънува, можеше да прави, кажи-речи, каквото си ще.
— Добре — рече Ръсел. — Хубаво. Благодаря много на всички. Всички вие сте много любезни. Може ли малко от онова шампанско? А, Джули, добре изглеждаш. Какво ще кажеш след филма да наминеш към нас за малко секс?
Челюстта на Джули увисна.
— И на орален секс кандисвам — додаде Ръсел. — Значи, разбрахме се.
Тълпата се раздели пред него и той се отправи към масата. Хората се споглеждаха и свиваха рамене.
— Напоследък работеше твърде много — обади се господин Фъджпакър.
— Хей, Фъджи — Ръсел потупа другарски старика по гърба така, че онзи се завъртя като пумпал. — Как е хавата, сатанинско изчадие такова?
— Мрън-мрън-мрън — замърмори тълпата.
— Преработил си се. — Господин Ф. се помъчи да се изправи. — Обикновено не е такъв, както знаем ние, които го познаваме и обичаме. Това съвсем не подобава на характера му.
Ръсел смигна на Ърнест и му пошушна на ухото:
— Ще видиш ти един „характер“, дърто копеле такова. Сега пускай филма.
— Да, да — Ърнест заприпка покрай Ръсел. — Седни, момчето ми. Най-отпред.
— Да, да, и ти, и оня в черно да сте ми зад гърба — няма да стане.
— Тогава седни където си искаш.
— Най-отзад.
— Щом искаш. Е, всички да сядат. Боби Бой, кажи на техниците да включат машината и ела да седнеш при мен най-отпред.
Тълпата, донякъде озадачена, взе да се блъска, за да докопа най-хубавите места. Мамчето на Ръсел закърши ръце и заклати беловласата си глава. Сестрата, за която Ръсел бе сигурен, че живее в Австралия, каза:
— Типично! — Но дали това се отнасяше за объркания народ, който се блъскаше, или за Ръсел, трябва да остане недоизяснено.
Когато блъсканицата престана и всеки се бе настанил на някое място, светлините угаснаха и екранът светна.
„ЕДНА ПРОДУКЦИЯ НА РЪСЕЛ ЛЮБЕЙЗЪН28
в сътрудничество с
ФЪДЖПАКЪР ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ПИКЧЪРС
представя…“
— НОСТРАДАМУС МИ ИЗЯДЕ ХАМСТЕРА — обади се Ръсел.
— Ъ? — възкликна Ръсел. — К’ъв дъжд?!
