неописуеми дела? Дори мисълта за това не се понасяше, а Ръсел през цялото време мислеше за това.
Ами бъдещето? Онова нацистко бъдеще, което Боби Бой твърдеше, че е видял? Ами красивата Джули? Тя някакси се беше завърнала от бъдещето, за да даде на Ръсел програматора, да го целуне и да му каже, че го обича. Това пък как беше станало? Беше изчезнала, преследвана от две злобни дрънчащи твари. Твари, погнали я от бъдещето. А нито тя, нито дрънчащите твари не пътуваха с флюгелради. Това пък какво ли означаваше?
Дали пътуването във времето си беше нещо съвсем обичайно за бъдещето? Дали хората от бъдещето не идваха да бърникат в миналото?
Ръсел вдигна глава от шепите си и унило я разтърси. Ами филмът? Щом го правеха с техника, открадната от бъдещето, и той направеше страхотен бум, копия от него щяха да съществуват в бъдещето. Ето защо някой от бъдещето би успял да проследи къде и кога е сниман оригиналният филм и да прати две зли дрънкала да приберат техниката, с което снимките да се прекратят. Но, разбира се, ако дрънкалата успееха и филмът останеше незаснет, копия от него нямаше да съществуват в бъдещето, така че никой нямаше да успее да проследи къде и кога е заснет и да прати назад дрънкалата. Ами ако…?
— Ааааааааааа! — Ръсел бръкна в чекмеджето на писалището и извади една бутилка „Глен Боулскин“. Беше почнал да пие редовно и това наистина никак не беше добре за него. Но всичко му идеше твърде множко и нещо по-лошо: Ръсел беше единственият, когото го мъчеха тревоги по повод на всичкото това.
Старият Ърнест не се тревожеше. Намираше се зад камерата и съживяваше златното си време. И Боби Бой не се тревожеше, прехвърлил бе цялата отговорност на Ръсел и сега се сбъдваше мечтата му да стане кинозвезда. И Франк не се тревожеше. И Джули не се тревожеше. А Морган вероятно изобщо не знаеше как се прави това. Само Ръсел се тревожеше. А това не беше честно.
Просто не беше честно.
Ръсел опита скоча и изгледа кръвнишки бумагите на бюрото си. Цели камари, попаднали там най-вече по вина на Франк. Той просто бе влюбен в бумащината и сега, когато отново бе реквизитор, можеше да разгърне любовта си със страшна сила, така да се каже. В момента работеше както за „Фъджпакърс филмс“, така и за „Фъджпакърс емпориум“. Което му даваше прекрасната възможност да си изпраща бумаги сам. Всеки път, когато нещо, наето от „Емпориум“, се повреждаше на снимачната площадка, „Емпориум“ глобяваше филмовата компания. После филмовата компания вземаше назаем от собствените си пари, закупуваше замяна, даваше я на лизинг на „Емпориум“ и той на свой ред я даваше отново под наем на филмовата компания. По-голямо щастие досега не бе сполитало Франк.
Ръсел бутна настрани бумагите му и вторачи кръвнишки поглед в тези на господин Фъджпакър. Древният режисьор бе казал същия този ден на Ръсел, че снимките били приключили почти съвсем и че скоро щели да влязат в „постпродукция“, а постпродукцията щяла да има нужда дори от още повече пари. Не можело ли Ръсел да си поприказва с „Емпориум“, защото според господин Фъджпакър те вземали твърде солени глоби на филмовата компания за повреди на снимачната площадка?
Дивотия. И всичко това в името на някакъв филм, от който Ръсел не бе гледал и една-едничка минутка. А той беше негов продуцент.
— Просто не е честно. — Ръсел направи най-киселата възможна физиономия. — Убеден съм, че всички са работили много упорито, но аз съм онзи, който поема всичките тревоги и цялата отговорност. Все можеха да ми покажат нещичко.
Той пухтя, пръхтя, гледа ядно през прозорчето в преградата на студиото отвъд. Сега беше гол, но имаше няколко маси, столът на режисьора и видеомонитор на стойка.
Ядният поглед на Ръсел се премести обратно към офиса и по-точно върху участъка, където напоследък си прекарваше доста време всяка вечер. Участъкът, заеман от сейфа на господин Фъджпакър. Могъщият „НЕПОБЕДИМ“ на господин Фъджпакър, донесен от „Емпориум“ и спуснат през покрива с кран (което струваше много скъпо, както си спомняше Ръсел). Няколко тона ценна стомана, съдържащи…
Ръсел изгледа ядно сейфа. Само господин Фъджпакър знаеше комбинацията. Само той и никой друг.
Е…
Това не беше чак дотам вярно. Ръсел подъвка замислено устни, докато си наливаше второ уиски. Имаше и още един човек, който знаеше комбинацията. И това беше той, Ръсел.
Беше я открил по чиста случайност преди много месеци. Беше по обяд, наоколо нямаше никого и на Ръсел му хрумна, че моментът е подходящ да почисти малко. Да се пробва да пообърше сейфа на господин Фъджпакър — това щеше да хареса на старика. Но никак не му беше харесало. Беше се върнал съвсем неочаквано, завари Ръсел да се тюхка над една от големите месингови топки и направо се бе разбълникал. На Ръсел пък му се стори, че ще хвърли топа. Озадачен от прекалено силната реакция на господин Ф., той се върна по-късно с една лупа да огледа голямата месингова топка. И да, там бяха — мъничка редичка надраскани цифри. И за да схване човек какво представляваха те, не беше необходимо да има мозък на Айнщайн.
Разбира се, на Ръсел и през ум не би му минало да отваря сейфа. Това щеше да е ужасна постъпка. Цели векове се чувстваше виновен заради цялата тази работа.
Но сега вече не се чувстваше чак толкова виновен.
Нямаше да боли, ако хвърли едно око на един-два пробни видеозаписа, нали? Просто да ги пусне на монитора и после да ги върне обратно. Че с какво ли би могло да навреди това?
Челото на Ръсел се превърна в едно набърчено чело. Да отвори сейфа само по себе си вече беше престъпление. Влизане с взлом без взлома. Даже и без влизането. Можеше да е нахлуване в чужда собственост, а съвсем определено си беше нарушаване на доверието. Но пък иначе беше негово право да види филма. Той отговаряше за филма. Ами ако? Ами ако беше голям… ами ако? Едно „ами ако“, което също тревожеше Ръсел, страшно много при това. Ами ако филмът представляваше купчина стар боклук? Целият — ултранасилие и хардпорно? Филм, на който цензорите никога не биха дали сертификат?
Спокойно можеше и да е така. Фъджпакър страшно си падаше по кървища, а нали и Боби Бой имаше пръст в сценария, пък и играеше главната роля — щяха да разголят Мерилин Монро, просто нямаше начин.
Ами Джули?
— Ще го убия — рече Ръсел. — Ако е убедил Джули да… ще го убия. Убих го.
Той изгледа още веднъж ядно могъщия „НЕПОБЕДИМ“. После бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади лупата. Погледна я и направи виновна физиономия. Не можеше да се преструва, че не е замислил това.
— Ох, майната му — възкликна Ръсел. — Никого няма да го заболи. Правя точно каквото трябва. Знам, че е така — и след като го каза, стана от бюрото, приближи се до сейфа, огледа цифрите на месинговата топка, поигра си с ключалката с комбинацията и отвори яката метална врата.
Да, всичко си беше там. Безценната система „Киберзвезди“. Наетата камера. Кутии с проявена лента. Купчини видеокасети в спретнати бели номерирани кутии. През цялото време Ръсел току поглеждаше през рамо. Но наоколо нямаше никого, той беше сам-самичък в Хангар 18. Беше се заключил.
— А така — Ръсел измъкна един куп видеокасети.
Настани се в студиото за частна прожекция. Включи монитора, пъхна първата видеокасета, наля си поредното уиски, взе в ръка дистанционното и паркира дупето си върху личния стол на господин Фъджпакър.
— А така — повтори още веднъж Ръсел. — Завъртете старите камери. Нека да е филм.
И както си седеше, натисна „Вкл.“.
Екранът на монитора изпращя от статичното електричество и после на него се появи клапа. На нея бяха надраскани думите „НОСТРАДАМУС МИ ИЗЯДЕ ХАМСТЕРА. Първо действие. Първа сцена. Първи дубъл.“
Ръсел изхъмка.
— Това не го бива много-много за заглавие.
— Знаеш ли, това не го бива много-много за заглавие — изрече гласът на Боби Бой.
— Просто тракни с проклетата дъска — изрече гласът на господин Фъджпакър. „Трак“ — рече дъската.
Първо действие, първа сцена представляваше интериор на кръчма. Един джентълмен с бяла риза и контешка папионка стоеше зад бара. Обстановката бе цветна, но той беше черно-бял.
