всичките ще умрат, ще умрат, и то скоро. Не и аз. Аз ще надживея повечето от тях. Ще измамя смъртта. Ще вляза в бъдещето. Ще танцувам върху гробовете им.
Свещеникът изпусна лека въздишка.
— И така, на следващата вечер се върнах там. Мъжът в черно — дори не знаех името му — отново ме отведе в онази стая и ми показа. Показа ми новото ми „аз“. Беше идеално „аз“ — по-високо, по-добре сложено, по-младо на вид, по-хубаво. То стоеше там и беше празна черупка. Не бях ял, повдигна ми се, зави ми се свят и той ми показа гърба, моя гръб. И там, на гърба, беше онази портичка — портичка на панти от полирано дърво. На ръцете и краката като доспехи, но от полирано дърво прекрасна изработка — месингови панти и малки резенца, над които кожата се затваряше, нали разбирате, след като влезеш вътре. Ала не знам как работеше, не разбирах. А и го бяха изработили толкова бързо. Беше произведение на изкуството. Нещо като корабостроенето един вид — полирано дърво, парченца такелаж…
Старецът отново получи пристъп на кашлица.
Свещеникът искаше да повика сестра, но старецът го спря.
— Каза, че бил построен така, че да издържи дълго. Да надживее. Да продължи. После ми каза да си сваля дрехите и да вляза вътре. Да пристъпя в бъдещето.
Знаех, че това е нередно, отче. Знаех го. Не можеш да измамиш смъртта. Разполагаш само с онова време, което ти се полага. Но аз взех погрешното решение, съдрах дрехите си и влязох в новото си аз през гърба. Пъхнах главата си вътре в главата му — като маска, нали ме разбираш, — пъхнах ръцете си вътре в ръцете, дланите в дланите — като ръкавици, — краката в краката. И после той затвори портичката на гърба, захлопна я и врътна резетата. И последва онова ужасно дърпане, онова свиване, щом новата кожа се сви около мен, обгърна ме и прилепна.
Вратът ми се схвана — ужасен натиск беше — и той ми рече:
— Сега трябва да взема гръбнака ти. Размяната трябва да бъде направена.
Замятах се, но той ме сграбчи — държеше един такъв инструмент като помпа от полиран месинг, много стар на вид, прилепи го към тила ми и…
— Сестра! — викна свещеникът.
— Не! — възпротиви се старецът. — Не, остави ме да говоря, остави ме да разкажа докрай. Онова, което той ми направи. Болката. Събудих се в някакъв приют и веднага изпищях. После се огледах, разсмях се и си помислих: о, не, било е сън. Кошмар, сигурно на пияна глава, о, как се смях. Но после, после, щом седнах на онова издънено легло, разбрах, че всичко е било истина. Опипах врата си, напипах пантата и копчето и разбрах, че онова, другото „аз“, е вътре в мен, а не аз вътре в него. Опакото на ръцете ми, твърдо под кожата като дърво, и краката ми, гърбът ми — схванати. Бях като вцепенен. Не подушвах нищо, макар това да беше вонящ приют, нищичко, а вече нямах и чувство за вкус. Станах — приличах на робот, на автомат, вече не бях човек, по-скоро кукла, а не личност.
Започнах да се разхождам и да оглеждам хората, но те вече не приличаха на хора, приличаха ми на животни или на някакъв крайно далечен ми вид. Но работата не беше в тях, а в мен. Аз не бях един от тях. Бях нещо друго. И сега те не значеха нищо за мен. Бях далеч от тях, настрана. Вече не ги чувствах. Емоционално, не ги чувствах емоционално. Нямах никакви чувства. Нито любов, нито омраза. Нищо, само една огромна празнота вътре в мен.
Последва миг на тишина и после свещеникът рече:
— Уплашен съм, синко. Ти ме уплаши.
— И аз съм уплашен, отче. Страх ме е от онова, което направих.
— Ще ми разкажеш ли и още?
— Всичко ще ти разкажа. Тогава знаех, че ме е страх. Но не го чувствах. Знаех, че съм разгневен, много разгневен, но не можех да почувствам гнева. Не можех да си спомня тези чувства. Но знаех едно и то беше, че не мога да издържа така петстотин години. Тази празнота и самота. Тази отстраненост. Исках си обратно моето „аз“, колкото и нещастно да беше, но си беше моето „аз“.
Върнах се в онзи параклис, за да издиря мъжа, който ми беше взел гръбнака. Но той беше изчезнал, параклисът бе цял обкован с дъски, вратата бе окована с верига. Не знаех къде ли може да е отишъл, нямаше и как да знам. Но знаех, че трябва да го намеря, да си върна моето „аз“. И така започнах да търся. Обикалях, отче. Цяла Англия обиколих. Нямаше нужда да ям — не чувствах глад, нито да спя — никога не се уморявах. Вървях ли, вървях от град на град, докато обувките се разпаднаха на краката ми, и молех за още. Изчитах страница по страница всички местни вестници. Вървях, отче, цели петдесет години вървях.
Дъхът на свещеника секна.
— Петдесет години? — прошепна той.
— Петдесет години. Но го намерих. Най-накрая го намерих точно тук, в Брайтън. Пак малка обява в местния вестник, пак малък параклис също като онзи. И ето го там, на катедрата. Същият човек, същият костюм, съвсем същият. Не беше остарял и с ден. Спотаих се в дъното на залата, в тъмното, гледах и слушах. Съвсем същото беше. Гледах и публиката му. Същата публика, отче, същите хора — дори и след петдесет години ги познах до един. Седяха там с изпънати гърбове.
Той говореше — речта му беше осъвременена — за микротехнологии и силициеви чипове, но продаваше същото. Петстотинте години. И докато говореше, останалите се измъкнаха и оставиха вътре мен, спотаен в дъното, и един самотен, изтормозен на вид човечец отпред и след речта онзи го отведе.
Промъкнах се подире им. Имах пистолет, а страх не можех да почувствам. Застанах пред вратата на друга задна стаичка и се заслушах. Знаех, че ще си свали ризата. Толкова дълго бях чакал, но бях като сомнамбул, така далеч от всичко. Натиснах дръжката и отворих вратата. Той стоеше там полугол. Изкрещях му, вдигнах пистолета, младежът го видя и побягна. Беше спасен, щеше да си спести моите мъчения.
Мъжът в черно облече ризата си — държеше се хладнокръвно. Аз знаех, че не може да почувства нищо. Но какво ли знаех? Той причиняваше това на другите и все пак знаеше като как е. Имах много въпроси. Петдесет години въпроси.
— Е — рече той, — това не очаквах.
— Върни ми гръбнака — рекох му. — Върни ми моето „аз“.
И той се разсмя. Разсмя ми се в лицето.
— След петдесет години? Няма го вече. Превърнало се е в прах.
Ръката, с която стисках пистолета, се разтрепери. Естествено, че се беше превърнало в прах. Много ясно — след толкова време. След всичките тези години.
— Но ти продължавай — рече ми той. — Продължавай нататък, в бъдещето. Погледни се — още си млад, още си крепък.
— Не! — изкрещях. — Не, няма да бъда такъв. Няма да бъда онова, в което ме превърна ти. Ще се самоубия, но първо ще убия теб. Вече няма да причиняваш на други хора онова, което причини на мен.
Той поклати глава. Усмихна се.
— Нищо не си разбрал. Аз съм само един от всички, като мене има много. Като нас. Броят ни всеки ден нараства. Скоро, вече много скоро всички ще са като нас. Нищо няма да постигнеш, като ме убиеш.
— Защо? — попитах го. — Защо го правите?
— Нов ред на живота — обясни той. — Нов етап от развитието. Свят, свободен от чувства, без болки и омраза.
— Без любов — додадох аз и той отново се разсмя.
— Махни този пистолет. Тогава ще ти покажа защо трябва да стане така и ще разбереш.
Прибрах пистолета. Щях да го убия, знаех си. И себе си също. Но трябваше да узная, да разбера.
— Последвай ме — махна ми той с ръка и ме изведе от стаята. Тръгнахме по мръсен коридор и се спуснахме по едно стълбище към котелното долу. Тук той светна лампата и видях купища древен багаж — стари куфари, чанти „Гладстон“.
— Всичко това е мое — рече той, отвори един мухлясал сандък и извади оттам старинен дагеротип в сребърна рамка. Подаде ми го и аз погледнах портрета. Мършав младеж с дрехи от ранната викторианска епоха.
— Това си ти — предположих.
Той кимна.
— Аз бях първият. Аз отворих пътя за Него и Той ми даде този живот.
— За Него? — попитах аз.
