— Аз съм Негов пазител дотогава, докато всички бъдат преобразени. Това е преобразяване, нали разбираш, истинско преобразяване.
— Кой е този човек?
— О, Той не е човек. — Мъжът в черно отстъпи назад. Един от ъглите на стаята беше преграден с вехта завеса от черно кадифе. Той я сграбчи и я отметна. И Го видях. Видях онова нещо. Седеше на нещо като трон и се хилеше противно. Приличаше на чудовищно насекомо. Беше яркочервено, с особено лице, с черно V за уста и лъскави очи цепки. И това лице — то сякаш беше съставено от други неща, от хора и подвижни образи, те се движеха, всичко се движеше. Преминаваше от една форма в друга. Не мога да обясня точно какво видях, но разбрах, че е нередно. Нередно и зло. Че не трябва да бъде тук. Че не му е позволено да бъде. Той го бе довел тук — този висок, мършав човек, той беше негов страж. Всичко, което беше и което правеше, беше в служба на тази твар.
— Срещни своя създател — рече ми мъжът в черно. — Своя Господ.
— Не! — потърсих пистолета, но той вече не беше у мен, мъжът в черно ми го бе откраднал. Исках да нападна онова нещо. Не усещах страх, нали разбирате. Не можех да чувствам страх. Но гледката на тази твар беше такава, че знаех, просто знаех, че трябва да я унищожа. Вдигнах ръце да я ударя, ала мършавият ме задържа.
— Трябва да коленичиш — викна той. — Коленичи пред своя Бог!
Борих се, но той насила се смъкна на колене пред онова. То ме изгледа кръвнишки и проговори. Гласът му беше такъв, сякаш говореха хиляда гласа. Също като запалянковска песен на стадиона.
— Искаше още време — рече ми то. — Но аз притежавам твоето време, истинското ти време. Времето, по което ти трябваше да дойдеш. А сега ще притежавам всичкото ти време. Ти ме видя и затова всичкото ти време трябва да е мое.
И то отвори ужасната си уста. Широка, огромна и всмукваща. И разбрах, че ме всмуква. Всмуква моето време. Всичкото мое време, което бе изминало, целия ми живот. Това правеше то, отче, нали разбирате. От гръбнаците. То притежаваше истинското ми бъдеще и сега всмукваше миналото ми. Отнемаше всичкото ми досегашно време. Времето на детството ми, младостта ми. Вземаше ги, вземаше всичко. И не беше честно, отче. Не беше честно.
— Не е било честно, синко — свещеникът се бе разридал. — Не е честно.
— То ми отне времето, всичкото ми време отне.
Кръчмата бе притихнала. Докато Шон ми разказваше тази история, все повече и повече хора се струпваха около нас да слушат. И слушаха напрегнато, сякаш някакси знаеха, че историята е истинска. Или пък бяха чували нещо подобно. Или познаваха някого, който бе разказал подобна история на някой друг.
— Това ли е всичко? — попитах аз Шон, когато най-накрая отново добих дар-слово.
— Не съвсем — Шон отпи от бирата си, която съвсем се бе стоплила, докато сърцата на слушателите все повече измръзваха. — Свещеникът ридаеше, плачеше като дете и изскочи от кабинката. Пробяга покрай мен — изглеждаше ужасин. Седях и чувах как старецът хрипти — умираше. Беше загубил цялото си време и сега щеше да умре сам. Съвсем сам.
Седях там и си мислех: „Не мога да оставя този старец да умре така, толкова е нечестно. Трябва да има някой там, при него, да му държи ръката. Аз трябва да съм там, при него. И аз чух разказа му.“
И така, станах от леглото и закуцуках към кабинката му. Глезенът не ме болеше заради инжекцията, но и да болеше, нямаше да ми пука. Бутнах завесата и влязох. Той лежеше там, на леглото, и вонеше страшно гадно. Мирисът на смъртта. Бях го подушил като малък — баба ми миришеше така. Човекът умираше.
Беше целият завит до главата и лицето му изглеждаше старо. Ама наистина старо. Като стогодишно. Страх ме беше да го гледам. Дръпнах завесата, така че да хвана ръката му — той вече почти не схващаше какво става, може би дори не бе усетил, че съм там. Но аз дръпнах одеялото и го улових за ръката.
Това не беше ръка на мъж. Беше ръка на дете. На малко дете и щом дръпнах одеялото докрай, видях и тялото му. Беше тяло на бебе. Глава на старец върху тяло на бебе. И когато улових ръката, тази мъничка ръка, тя се свиваше. Свиваше ли, свиваше. Нали разбирате, бяха откраднали времето му, времето му досега, миналото му. Онова му го бе откраднало цялото и той се връщаше все по-назад и по-назад, докато най-накрая престанеше изобщо да съществува и никога вече нямаше да съществува. Опитах се да стисна ръката, но не можах. Тя просто ставаше все по-малка и по-малка. Той целият ставаше все по-малък и по- малък, главата му стана колкото гроздово зърно и аз видях как очите ме поглеждат и устата се размърдва. И той проговори.
— И какво каза? — попитах аз Шон.
— Каза „помогни ми, помогни ми“ и после просто изчезна.
13
СЛУЧАЙНИ ДВИЖЕНИЯ НА БОГОВЕТЕ
Три месеца бяха минали, откакто Ръсел се раздели със спестяванията си за цял живот и по този начин бе лишил горкичката си майка от ескалатор за бунгалото. Три месеца, свидетели на бурна дейност в Хангар 18. На Ръсел, който всъщност никога не бе виждал как се снима филм, страшно би му харесало да си седи тихичко и да гледа как се прави това. Но не стана така.
Времето, когато тихичко си бе стоял настрана, за Ръсел бе отминало безвъзвратно. Той трябваше да намери още пари. Много повече пари.
И той беше правил тъкмо това. Защото, както вече бе казано (до степен на такава досада, че човек да заскърца със зъби), Ръсел си беше работяга и когато му даваха работа за вършене, той я вършеше. И то даваше най-доброто, на което е способен. И затова, щом беше продуцент, щеше да продуцира.
Въоръжен с голяма чанта, пълна с видеокасети (онези записи, дето ги бяха правили с Боби Бой), той тръгна „към града“, което иде да рече „към Ийст енд“, което иде да рече Лондон. Там си уреди срещи, показа видеокасетите и изяде сума ти обяди. И тъй като си беше от ония, известни като „наивници зад граница“, бе подписал известен брой набързо нахвърляни договори и биде „прецакан“, сиреч „преметнат“, сиреч измамен.
Още на един ранен етап на Ръсел му се изясни, че спонсорите (или „ангелите“, както предпочитаха да ги наричат) бяха далеч по-заинтересовани от придобиване на дял от техниката „Киберзвезди“, отколкото от филма на господин Фъджпакър. А това Ръсел не трябваше да продава.
Но той въпреки това го продаде. Много пъти. С мисълта, че ако филмът направи страхотен бум — а беше сигурен, че ще направи, той ще може да върне на всички заемите, че и малко парици в брой отгоре, и всички ще са доволни.
Леле-мале.
И така, той беше събрал значителна сума. Повече от достатъчна, за да финансира цялата бурна дейност в Хангар 18, която страшно би му харесало да наблюдава, ала не можеше.
Беше зает с продуциране от сутрин до среднощ. Господин Фъджпакър снимаше филма денем, докато Ръсел бе навън по работа, после заключваше всички пробни видеозаписи и техника и какво ли не още в големия си сейф, преди Ръсел да се върне и да прекара вечерта в опити да оправи сметките. Просто не беше честно.
И така сега, в края на един особено уморителен ден, Ръсел седеше сам-самичък в подходящо мрачния офис на Боби Бой, скрил глава в шепи и в състояние на стрес.
Състояние на стрес и още и на тревога.
Ръсел се тревожеше за всичко. Тревожеше се (не без основателна причина!) за всички сделки, които беше сключил, но това беше най-малката му тревога.
Ръсел се тревожеше много заради флюгелрада. Първо на първо, къде се намираше той сега? Боби Бой го бе преместил от Хангар 18, преди някой друг да го е зърнал. Но не искаше да каже на Ръсел къде го е преместил. Каза само, че бил на много сигурно място и че Ръсел трябвало да помни, че се е заклел да го пази в тайна.
— Няма значение — беше му казал Боби Бой. — Той вече не важи.
Но той имаше значение и важеше и още как. Това нещо бе докарало Адолф Хитлер в днешно време. А къде ли беше сега Адолф? Спотайваше се някъде съвсем подръка? Кроеше и замисляше? Извършваше
