шапка. Той беше самото опрощение, но дори и той въпреки цялата си боязън от Бога и носенето на шапка не можа да намери в християнското си сърце опрощение за моята поквара.
— Протестант ли беше този човек?
— Точно такъв беше, отче.
— Срамота, продължавай с разказа си.
— След случая с прасето той…
— Прасе ли рече?
— И модифициран електроуред.
— Бургия?
— Не, в този случай само прасе.
— Без съмнение това се случва и с най-добрите от нас, продължавай.
— Съблякоха ми парадния костюм, изтръгнаха от гърдите ми значката на офиса, стъпкаха с нозе пръта ми.
— И всичкото това заради прасето и модифицирания електроуред?
— Отче, ще ме оставите ли просто да разкажа историята? Тъй де, умирам!
— Продължавай тогава, няма да те прекъсвам.
— Благодаря. Бях изхвърлен, изгонен от гилдията на свещарите, превърнах се в парий в обществото. Остракиран, отречен човек. Бойкотиран, поставен под запрещение…
— Под запрещение за какво?
— Отче, ще млъкнеш ли, твойта мама?
— Извинявай, синко. Продължавай, просто ми разкажи какво се случи.
— Бях изгнаник, всички врати, които преди бяха отворени за мен, сега бяха затворени. Дори и затворените бяха затворени. Вървях по улиците сам-самотен и никой никъде не би ме пуснал да вляза.
— Дори и прасето ли?
— Отче!
— Съжалявам, продължавай.
— Бях сам. Сам и никой не ме искаше. Понякога седях дни наред в библиотеката и четях ред по ред вестниците с надеждата да намеря някаква доходна работа, без значение колко скромна. Но петното, хвърлено върху моята личност, беше толкоз гнусно, че всички ми обръщаха гръб. Бях паднал ниско, отче — толкова ниско, че дори се замислях дали да не се захвана с професията, която упражнявах, преди да се заловя със свещарството.
— И що за професия беше това? Прости ми, че те питам.
— Свещеник.
— Бива — рече свещеникът.
— Но до това така и не се стигна, макар и да ми се иска да се беше стигнало. По-скоро бих захвърлил и последните следи от достойнство и бих се завърнал отново сред свещениците, отколкото…
— Я внимавай к’ви ги дрънкаш. Ти може и да умираш, но пак може да получиш един тупаник в плювалника.
— Видях онази обява, отче. Във вестника. Там пишеше: „ПРОДАЙ СИ ГРЪБНАКА И ЖИВЕЙ ВЕЧНО.“
— Това да не е било печатна грешка. Не трябва ли да бъде „продай си душата“?
— „ПРОДАЙ СИ ГРЪБНАКА“ беше. Имаше и телефонен номер, позвъних и попаднах на съобщение, което гласеше, че същата вечер на този и този адрес щял да се проведе семинар и да бъда там в осем часа.
— И отиде?
— Да, отидох. Не зная защо отидох, но отидох. Пълна лудост. Да си продадеш гръбнака? Ама как беше възможно? Но отидох, какъв глупак бях!
— Дали да си замълча сега и да те оставя да разкажеш всичко докрай? — запита свещеникът. — Да изградиш атмосферата и въобще.
— Така ще бъде най-добре. Както вече казах, отидох. Семинарът се провеждаше в онова малкото параклисче, дето преди беше зала на анабаптистите. Беше много западнало и прозорците му бяха заковани с дъски. Вратата изглеждаше така, сякаш я бяха издънили, а осветлението се захранваше от генератор. Стари училищни столове стояха в мрачни падини, а там, където навремето е бил олтарът, имаше малка катедра. По столовете бяха насядали около дузина души, които не познавах, а на катедрата стоеше висок мъж, облечен в черно. Щом влязох, той ме поздрави и ми махна да седна някъде по-напред. А после заговори. Говори за много неща, за чудесата на съвременната медицина и големите скокове напред, направени в научните области. Бил евангелист, каза ни той, дошъл да разнесе вестта за едно ново начало и че всеки от нас може да започне отново, да отхвърли старото си „аз“ и да започне начисто.
Бил изпратен сред нас, рече той, от американска фондация, постигнала много важен пробив. Сега вече било възможно да се увеличи продължителността на живота на даден човек. Не вечно, призна го, защото, както каза той, няма начин да се определи точно колко може да продължи това „вечно“. Но можел да ни гарантира поне петстотин години. А как би могъл да го гарантира? Защото неговите специални устройства, конструирани да заместят отстранения гръбнак, били направени така, че да изтраят поне толкова.
Той приказваше ли, приказваше и макар и да не разбирах всичко, в начина, по който говореше, имаше нещо — нещо завладяващо и то ме накара да му повярвам. И когато свърши, се усетих, че ръкопляскам. Но ръкоплясках съвсем сам. Останалите си бяха тръгнали. Така и не ги бях чул кога, ала ги нямаше, там бяхме само аз и мъжът в черно.
Той ме попита дали искам да живея още петстотин години и аз казах „да“. Казах „да“, слава тебе, Господи. Да, отче, прекръсти се, прекръсти се. Казах „да“ и „слава тебе, Господи“ и казах още: покажи ми, покажи ми.
— И той ти показа? — свещеникът говореше бавно.
— Въведе ме в задната стаичка, настани ме на един стол и после се съблече. Направо там, пред мен. Съблече си сакото и ризата и се обърна с гръб към мен. И видях копчетата, отче. Видях ги.
— Копчетата ли?
— На кожата му. На гърба. Нали разбираш, кожата беше разрязана от китките до тила и оттам направо през средата на гърба. А кожата беше подгъната и поръбена, все едно плат на дреха, и имаше илици с прекарани през тях копчета.
Дъхът на свещеника секна.
— И ти си го видял?
— Видях го. Той беше вътре в костюм, направен от собствената му кожа, виждаш ли?
— Виждам.
— Искаш ли да видиш?
— Дали искам да видя?
— Да ги видиш, отче. Тия копчета. Да ги видиш на моя гръб?
— Не… аз… не, синко, не.
Старецът се прокашля, а свещеникът смънка нещо на латински.
— Видях гърба му, отче. Той ми обясни как е направено. Как ти правят отливка — на тялото — и конструират твое идеално копие, в което влизаш през гърба. Не зная, отче. Моя ли е кожата ми отвън? Каква част от мен все още съм аз? Но аз го видях и той ми обясни как се прави, как влизаш вътре, а те ти махат гръбнака и те закопчават и после живееш петстотин години. — Старецът се изкашля противно. — Човек взема решения, отче. През целия си живот взема решения — погрешни решения. Не можеш да превъртиш миналото назад и да преправиш тези решения, да насочиш живота си в нова посока. Никой не го може. Аз взех погрешно решение и сега трябва да умра.
Свещеникът зареди молитви, а старецът продължи да приказва:
— Защо съм искал да живея петстотин години? Нямах работа. Исках ли петстотин години безработица? Но бях алчен за живот. За още живот. Казах „да“, направете ми това, дайте ми още живот.
Цяла нощ останах при него. Оставих го да прави отливки от тялото ми. Застанах гол пред този мъж, когото досега не бях виждал. Той ми направи снимки, взе проби от косата ми и когато приключи с всичко, ми каза да се върна на другата вечер и че всичко щяло да бъде вече готово.
Него ден не спах — и без това спях лошо. Просто се разхождах из града, из този град, който толкова много ме мразеше. И си мислех: погледни тези хора, те може и да имат работа, може и да са богати, но
