— Ами… — проточи Ръсел.
— Само се пошегувах — рече Боби Бой. — Разбира се, че Ръсел командва, финансовата отговорност е негова. Каквото той каже, това става.
— Добре казано — възкликна Ърнест. — Значи почвам да въртя телефоните.
И ги завъртя. Обади се на този и на онзи, уреди това и онова и когато това, онова и другото бе уредено, затвори телефона и се усмихна на Ръсел.
— Тръгна ни работата със страшна сила — заяви той. — Мога да наема за нас камера, разбира се, „Панавижън“, на абсолютно най-ниската цена, освен това намерих прожектори и лента. Можем да снимаме целия филм направо тук, в Брентфорд — на открито и в студиото на Боби Бой.
— Блестящо — възхити се Ръсел. — Знаех си, че можем да се справим.
— Естествено, че можем. Трябва ми само чек.
— Чек ли? — попита Ръсел.
— Чек от тебе. Щото аз нямам никакви пари, нали така? А ти си продуцентът и поемаш цялата финансова отговорност.
Боби Бой се ухили злорадо.
Ръсел отново издаде онова стенещо „о“.
— Колко? — попита той.
— Хиляда сто и една лири и едно пени — отвърна Ърнест. — Много лесно се помни. Наистина.
12
ОЩЕ ОТ ОНЕЗИ ИСТОРИИ ОТ ПАПКА 23
И ето как стана тъй, че майката на Ръсел не се сдоби със своя ескалатор. Не се сдоби с него, но няма-
ше нищо против. А нямаше нищо против, защото представа си нямаше, че Ръсел има намерение да й купи такъв, пък и дори да беше знаела, пак нямаше да има нищо против.
Тя беше любезна до смърт — такава си беше майчицата на Ръсел. Голяма част от любезността му идваше по нейна линия. Така че тя нямаше да има нищо против. И не само защото беше любезна, а и защото живееше в бунгало.
Разбира се, Ръселовите хиляда сто и една лири и петдесет пенса (сумата вече не се помнеше толкова лесно, защото беще натрупала малко лихви) нямаше да стигнат за финансирането на цял филм. Той трябваше да се бръкне за много повече. Но нали си беше Ръсел и нали си беше любезен, и нали си беше работяга (и въобще), той щеше да ги намери. Но не точно в този момент.
Точно в този момент аз бих искал да ви разкажа една история, която ми разказа мой близък приятел. Той ми я разказа, след като аз му разказах онази история, която ми разказа чичо ми Джон, за онзи човек, който всъщност изобщо не беше човек.
Причината да ви разкажа тази история е, че тя играе голяма роля в онова, което не след дълго ще се случи с Ръсел. А и да не играеше, тая история си е трепач отвсякъде.
Моят близък приятел се казва господин Шон О’Райли и знам, че сега ще ми кажете: „О, да бе, да, Боб. Шон О’Райли, как пък не!“ Но той е действителна личност и наистина се казва така, а да си Шон O’Райли крие известни проблеми.
Например преди една-две седмици той излязъл по кръчмите в Брайтън. Последният звънец бил ударил и барът вече не приемал поръчки. Шон, за когото вечерта тепърва започвала, тръгнал да търси клуб с по- цивилизовано работно време, където би могъл да намери музиканти и дами, които да се привържат към него. И се натъкнал на клуб „Шамрок“25. Вижте, тъй като е от ирландски произход, а освен това е и господин Шон О’Райли, той заключил, че вътре биха го посрещнали с „добре дошъл“, и пристъпил към завързване на приятелски разговор с бияча (или „портиера“, както той предпочитал да го наричат). Този приятел с доста яко телосложение се съгласил да пренебрегне обичайните формалности, да приеме пет лири премия за което и да запише Шон О’Райли за член.
— Как’с’кайш? — попитал портиерът.
— Казвам се Шон О’Райли — отвърнал Шон О’Райли и незабавно бил изтласкан от сградата въз основа на това, че „си правел ташак“.
Историята не е кой знае каква, знам. Но е истинска, а проблемът с истинските истории е, че обикновено не са кой знае какво. Но тази, която Шон ми разказа в отговор на онази, която му разказах аз, е съвсем друга работа. Това е странна и злокобна история и отново отправям предупреждение към нервно предразположените — тия мухльовци, дето им става лошо, като гледат филми с много тепане или екзекуция на живо (трудно е да се повярва, знам), — че сега му е времето да се прехвърлят на следващата глава.
Е, след като се отървахме от тая паплач, давай да почваме с мътните и кървавите.
По времето, когато Шон изслушал всичките мътни и кървави, от които се състои въпросната история, той седял в спешното отделение на брайтънската поликлиника. Шон поправяше покриви и както ще ви каже всеки, който някога е поправял покриви, хората, които поправят покриви, периодично падат от тях. Един вид прерогатив на професията. Шон поправял покрива на един гараж, паднал и си изкълчил глезена.
Вижте сега, онези, които никога не са поправяли покрив и никога не са падали от такъв, но са седели и чакали в спешното, ще ви кажат, че около петдесет процента от народа, който седи и чака там, е с изкълчени глезени. Това не е, защото те всички поправят покриви, нали разбирате, а е, защото човек най- често си поврежда крайниците. Ръцете и краката. Една сестра ми го каза веднъж, докато седях и чаках да ми погледнат изкълчения глезен. (Не бях паднал от покрив, но се бях спънал в една от дупките, за които никой не иска да поеме отговорност, в уличката, която не смее да си каже и името, но на която живея.)
— Най-вече ръцете и краката — каза ми тя. — А ръцете и краката са от второстепенна важност, така че се налага просто да седите и да чакате. — И добави: — Желаете ли да ви дам за четене списание „Хелоу!“? Оня брой, дето има за Джеймс Хърбърт.
На Шон не му се наложило да чака, за да му погледнат изкълчения глезен. Защото Шон бил подучен от един свой приятел санитар как да те прегледат незабавно в спешното, ако и да си само с изкълчен глезен. Шон ме открехна на този номер и аз на свой ред ще ви открехна и вас.
Номерът е да ПИЩИШ!
Да пищиш колкото можеш по-силно и без да спираш. Докторите и сестрите не търпят писъци в чакалните — това ги разстройва и нервира другите пациенти. Това е номерът, ама си го дръжте за себе си.
Така че Шон се разциврил като смахнат и го откарали в кабинета, направили му инжекция, както и нещо доста приятно. И докато си лежал там и чакал резултатите от рентгена, подочул разговора от съседната кабинка — между старец и свещеник. И същността на този разговор е същността на разказа на Шон, който по-късно има връзка с Ръсел.
И ето какво подочул Шон:
Старецът много пъшкал и Шон успял да различи, че му четат Последните слова. После старецът проговорил.
— Трябва да ти го кажа, отче — рекъл той. — Да ти го разкажа открай докрай.
— Както желаеш, синко.
— За мен всичко започна преди няколко години. По това време живеех на север, в град Х…
— В град Х…?
— „Х“ като хамстер.
— О, този град ли? Продължавай тогава.
— Бях главен фитиловач в една свещоливница — положение, носещо значителна отговорност и престиж. Тогава много врати бяха отворени за мен, дори и някои, на които пишеше „затворено“. Но съдбата е капризна, а човек открай време е подвластен на плътските желания — и аз се събрах с лоша компания и се включих в прояви на пиянство и разврат.
— Би ли искал да разкажеш по-подробно за това, синко?
— Не, отче, не бих.
— Жалко, но продължавай.
— Работодателят ми беше добродетелен човек, имаше голям страх от Бога и рядко го виждаха без
