представи.
На Ръсел му се стори, че би могъл да си го представи. Само мъничко.
— Та питам го аз типа: „Колко?“, и той ми вика: „За вас, сър, безплатно, разбира се.“ Разбира се! Направо в рая попаднах, схващаш ли? Тоя тип ще ми даде технологията, която може да ме превърне в световна кинозвезда, ако мога да я отнеса обратно вкъщи, разбира се — и срещу нищо! Без пари! И аз му викам: „Добре, абсолютно, много ви благодаря.“ Опакова ми той системата и ми я дава. И после ми вика: „Моля, минете на преглед на ретината“, и аз му викам: „К’во?!“, и той ми показва едно екранче на тезгяха и ми вика: „Ретината.“ Хвърлям му аз едно око и тръгвам към вратата. И тогава целият свят изведнъж пощуря, да му се не види. Искам да кажа, още повече пощуря. Като гръмнаха ония ми ти аларми, като засвяткаха ония ми ти лампи! И аз като духнах! Търча аз, изтърчавам навън от търговския център и хващам някогашното шосе за Ийлинг. А от небето пада една черна кола и от нея излизат тия огромни метални гадове — едни такива като роботи — и се юрват да ме преследват. Трябва да ти кажа и това, Ръсел, а не бих го казал на всекиго: насрах се в гащите.
Ръсел избухна в нещо, което би могло да бъде описано единствено като „пиянски смях“.
— Да, смей се ти, смей се, ама да ги беше видял тия чудовища!
Ръсел спря да се смее. Беше ги видял — преследваха прекрасната блондинка, облечена в златно, в „Маймуната на Тот“.
— Продължавай — подкани той Боби Бой.
— Търчах. Както ти казвам. Обратно към флюгелрада. Загубих големите черни чудовища в парка и се качих обратно на борда. Но не знаех какво да правя. Не знаех как се борави с това чудо. Нямах наръчник за управление.
— Наръчник за управление — Ръсел се разхили пак.
— Престани да се хилиш, твойта мама. Поркан си, да му се не види.
— Не съм поркан. Давай, кажи ми какво стана по-нататък. Всичкото това страшно ми харесва. Е, известна част от него.
— Исках само да избягам. В онзи момент не ми пукаше дали напред или назад. Всяко време ми вършеше работа. И затова почнах да натискам копчета и да дърпам лостове и после почнаха да тропат по корпуса. Напиках се.
Ръсел се преви одве.
— На бас, че хич не е воняло вътре.
— Без майтап. Обаче я запалих. Някакси успях да я запаля, и то така, че тръгна наобратно. Знам, ще кажеш „удобно“. Ама да ти кажа, така си беше. И се върнах пак тука. Точно там, откъдето бях тръгнал. Само дето… и това е хубавото — хубавото, дето докара тука проклетия му флюгелрад с флюгелрад, в тоя хангар. Върнах се един ден по-рано, отколкото тръгнах.
— Вторник, ще рече.
— Точно така.
— Съвсем не.
— Не, да му се не види, така си беше.
— Не, да му се не види, не беше така.
— Беше.
— Не беше.
— Беше.
— Не беше — рече Ръсел, — защото във вторник ти беше на работа.
— Знам. Видях се. Надникнах през прозореца и, да ти кажа, се видях.
— Всичко това е пълна лъжа. Макар че…
— Бая се притесних — продължи Боби Бой, — защото тогава аз бях двама души. И после се замислих: как така? Винаги ли ще бъдем двама?
— И двама ли сте? — Ръсел се протегна към бутилката. Боби Бой я изтегли извън обхвата му.
— Не, другият ме догони, нали разбираш?
— Според мен така не може.
— На кой му пука какво мислиш ти?
— Точка за тебе — Ръсел пак се преви на две от смях.
— Върнах се, преди Хитлер и доверениците му да са пристигнали, така че имах време, нали ме разбираш. Времето беше на моя страна. Така че прикрих флюгелрада с клонки и ръждиво желязо, с такива разни работи, а после отидох и взех назаем пикапа на Лио Феликс.
— Отмъкнал си го.
— Случайно не съм го отмъкнал. Той ми е дружка и ми го даде.
— И натовари флюгелрада и го докара тук?
— Точно това направих.
— Е — рече Ръсел, — всъщност не зная какво да ти кажа.
— Би могъл да кажеш: „Какъв герой си ти, Боби Бой.“
— Бих могъл — рече Ръсел, — ама няма. И какво стана по-нататък — или това е краят?
— Не, не е съвсем краят. След като докарах тука стария флюгелрад, взех душ и се преобух в други панталони, се залових да бърникам апаратурата на „Киберзвезди“.
— Ъ-ъ, само да те питам нещо — прекъсна го Ръсел. — Докарал си флюгелрада тук. Но кой иначе е собственик на този хангар?
— Аз.
— Ти?!
— Татко ми го подари за осемнайстия рожден ден — щях да го правя мое собствено филмово студио.
— О, да, бе — рече Ръсел. — Татко ти е собственик на пивоварната, нали? Ама аз си мислех, че вие с него…
— Нещо сме се поспречкали. Да, той ме изключи от завещанието си и въобще. Не ми се говори за това.
— Извинявай, че го споменах. Давай нататък за апаратурата на „Киберзвезди“.
— Ами разопаковах я, сглобих я, включих я в контакта, прочетох инструкциите и после…
— И после?
— Открих, че проклетият програматор липсва. Няма го в кутията. И не мога да накарам това нещо да проработи.
— Гадост. След всичко, през което си минал — толкова нечестно и въобще.
— Хубаво го рече, Ръсел. Та си помислих: няма как иначе, ще трябва да скоча напред до 2045-а и да се сдобия с програматор.
— Значи тоя, дето е у мене, няма да ти трябва.
— О, ще ми трябва, защото флюгелрадът нещо вече не ще да работи. Според мен му е свършило горивото или каквото ще да е там. Довечера смятах пак да му се пробвам и не щеш ли, ти се появи.
— И ти се опита да ми сцепиш главата с тръба.
— Ама такова, можеше да бъдеш кой ли не, можеше да бъдеш…
— Можеше да бъда Хитлер или някой от хората му.
— Много си прав, дявол го взел. Но всичко завърши добре. Дай ми програматора, Ръсел, моля те — и Боби Бой протегна ръка.
Ръсел се изтегли от обхвата на ръката и се почеса по носа.
— Де да знам — рече бавно той.
— Как така де да знаеш? Разказах ти всичко както си беше и ти се съгласи да ми дадеш програматора. Какво толкова има да знаеш?
— Ами бая, както излиза. Като например обстоятелствата, при които аз стигнах дотук.
— Ти си поркан, Ръсел.
— Само мъничко, само мъничко. Но как аз се натъкнах на програматора — това вече беше много странно. Трябва да има причина за това, че ми го дадоха лично на мен. Аз съм замесен във всичко това или ще бъда замесен.
