И тъй, той продължи нататък.

На старото пристанище бяха останали няколко сгради. Не бяха много. Всъщност само три. И две от тях доста занемарени. Третата пък изглеждаше доста потегната. Новобоядисана. Числото 18 бе изписано с ярки цифри близо до върха на покрива. Големи плъзгащи се врати от хангарен тип.

Ръсел се зачуди какъв ли хангар ще да е било това и какъв ли е сега. Хангар за летателни апарати? Можеше и така да е. В края на краищата първият човек, осъществил полет, задвижван от човешка сила, е бил един бретонски куражлия22, макар и да е бил зачеркнат от историята и братя Райт да са получили всичката слава и признание. Типично. Все американците обират славата и признанието.

Не че Ръсел имаше нещо против американците. Ръсел нямаше нищо против никого.

Не беше такъв човек.

Тук беше тихо. От време на време се чуваше вик на чапла. Цамбурваше някоя сьомга. Нещо изсумтяваше в съседния храст. Но навсякъде беше тихо.

Ръсел се отправи към голямата плъзгаща се врата от хангарен тип. Да почука ли? Очакваха ли го?

Можеше ли да го грози опасност?

Това беше мисъл, нали?

Най-добре щеше да е да бъде предпазлив.

Широката крачка на Ръсел се превърна в ситнене. В голямата плъзгаща се врата имаше малка вратичка на панти — той натисна дръжката. Тя поддаде, вратата щракна и се отвори. Ръсел си пое нервно дъх. Това си беше проникване с взлом. Е, не точно с взлом, но ако влезеше, щеше да проникне. Проникването беше ли престъпление? Можеше да е проникване с намерение. Проникване с намерение да проникне. Това нямаше как да е престъпление23.

Той бутна вратата и пристъпи в мрака. И тогава изведнъж се случиха сума ти неща, при това страшно бързо. Ръсел усети някакво движение. Чу свистенето на нещо, което замахваше надолу. Отскочи встрани. Чу се остро метално издрънчаване, последвано веднага от вик на болка, който не излезе от Ръсел. И ръка, която не беше неговата, напипа лице, което беше на Ръсел.

Той стисна китката на тази ръка и я изви силно. Втори вик на болка, малко по-силен от първия, отекна навсякъде, а след него последва порой от молби за милост.

— Къде е ключът за осветлението? — кресна Ръсел.

— Там горе някъде, пусни ме. Остави ме. Ох! Оу! Помощ!

Ръсел заопипва в мрака с ръката, с която не извиваше китки, и напипа ключа.

— Щрак — изщрака ключът и всички лампи светнаха.

— О, о, о! — извика пленникът на Ръсел и продължи: — О, майната му, това си бил ти.

— А това си ти — Ръсел отпусна хватката си и огледа фигурата в краката си. Младеж на неговите години, облечен целият в черно, с дълга рядка коса, дълго мършаво лице, дълго мършаво тяло, дълги мършави ръце и крака, които бяха дълги и мършави. Освен това имаше дълъг мършав нос с тъмни очи, твърде тесен в горния край, за да се чувства удобно, а в долния край — устичка с най-безчестен вид. Която в момента се кривеше от болка.

— Боби Бой, ти какво правиш тук?

— Едва не ми счупи шибаната китка.

— Ти ме нападна с нещо. — Ръсел се огледа в търсене на нещото. То лежеше наблизо. Беше дълго метално нещо. По-точно тръба. — Можеше да ме убиеш с това!

— Ти проникна с взлом.

— Строго погледнато, това не е вярно — аз доста мислих и…

— Карай — Боби Бой се изправи на дългите си мършави крака и заразтрива дългата си мършава китка. — Какво правиш тук?

— Ти какво правиш тук?

— Аз те попитах пръв — и как успя да ми направиш такова нещо? Мислех те за кротък човечец.

— Изкарал съм вечерен курс по жиу-жицу.

— Ти и жиу-жицу?

— Беше грешка — бях се записал за тапицерство, но беше станала някаква чиновническа грешка, а аз не исках да разстройвам никого и си затраях.

— Бил си учтив както винаги.

— Предполагам.

— Та какво правиш тук?

— Дадоха ми нещо да го предам. Нещо важно, така мисля.

— Кой ти го даде?

— Барманката от „Ръцете на зидаря“.

— Онази, дето може да прави шпагат, като стои на главата си?

— Според мен вероятно е същата — кимна мрачно Ръсел.

— Защо ти го е дала?

— Не знам.

— Е, не си ли я питал?

— Нямах възможност. Виж какво, престани да ме разпитваш.

— Знаеш ли какво е?

— Този въпрос е последният, на който ще отговоря. Програматор.

Устата с безчестен вид зяпна, а твърде сближените, че да се чувстват удобно очи се опулиха.

— Програматорът е у тебе? Я ми го дай да го видя.

— Ще ти дам да го видиш — рече Ръсел, — но няма да ти го дам, докато не ми обясниш какво точно прави той.

— Не мога.

— Значи няма да го получиш.

— О, хайде бе, Ръсел, той е мой. Ще те възнаградя за усилията, ще ти дам пари.

— Пари не ща. Искам… Боже мили, това какво е?!

Ръсел се пулеше и сочеше с пръст. Боби Бой взе да се клати нагоре-надолу пред него в опити да затули гледката.

— Нищо, нищо, не се безпокой. Само ми дай програматора.

— Не е нищо — Ръсел и внимателно изтика встрани Боби Бой. — Това е… Това е…

— НЛО — въздъхна Боби Бой. — Но то си е мое НЛО.

— Ти си го построил?

— Аз… такова… сдобих се с него.

— Откраднал си го.

— Технически погледнато, да.

Ръсел пристъпи няколко крачки напред и се втренчи в НЛО-то. Всъщност не беше НЛО. Което ще рече, че беше, но в същото време и не беше. НЛО — това е неидентифициран летящ обект, а този обект си беше съвсем ясен за идентифициране. Беше си съвсем ясен за идентифициране, тъй като това нещо беше, така да се каже, летяща чиния. Но пък летящите чинии влизат в НЛО. Мнозина ги смятат за едно и също. Ръсел беше точно от тях.

— Летяща чиния! — подсвирна Ръсел и това беше, както би казал Джеймс Кембъл, „пълен Адамски“. Около пет метра в диаметър, подпряна на традиционните крачета триножник. Отгоре спретнатото куполче. Няколко илюминатора. Отворен люк и гъзарска разтегателна стълба.

Тази летяща чиния се различаваше от другите, за които бе съобщавано години наред, поради факта, че отстрани бяха изписани определени обозначения. Не загадъчни символи с вероятно венериански произход, а символи, които Ръсел позна веднага. И щом ги разпозна, направо му секна дъхът от ужас.

— Строго погледнато, това не е летяща чиния — рече Боби Бой. — Това е флюгелрад.

— Немска дума — прошепна Ръсел. — А тези символи са…

— Свастики, да. Все още ти секва дъхът, като ги видиш, а?

— Да, така е — Ръсел бавно поклати глава. — Стара е, нали? Всичките му там нитове и болтове и к’вото там. Искам да кажа, изглежда така, сякаш е била построена преди години. И все пак е чисто нова.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату