Боби Бой кимна с дългата си мършава глава.
— Виж какво, Ръсел, недей да ми го даваш.
— Какво? — възкликна Ръсел.
— Просто ми го дай назаем. Нека си остане твоя собственост, става ли? Твой си е — става ли? Но просто ми го дай назаем.
— Предполагам, че това не би могло да причини вреда — Ръсел затрака с чашата си и Боби Бой припряно я напълни. Чак догоре.
— Значи се разбрахме. Ще бъдем партньори, щом искаш. Като Мърчант и Айвъри или Метро, Голдуин и Майер, или ъ-ъ…
— Пърл и Дийн? — предположи Ръсел. — Ние пък можем да се кръстим „Ръсел и Боб“.
— Или „Боб и Ръсел“.
— На мен пък ми харесва „Ръсел и Боб“.
— Виж, Ръсел, всъщност няма значение, да му се не види. И за двама ни ще паднат милиони лири. Ще оформя договора.
— Аз ще оформя договора.
— И двамата ще оформим договора — заедно. А сега ако бъдеш така любезен да ми дадеш назаем твоя прогламатор, ще ти покажа нещо, което никога няма да забравиш.
Ръсел събори чашата със скоча, падна от стола и рече:
— Може ли първо да ти използвам тоалетната?
10
ПАРИТЕ — ТЕ ВЪРТЯТ СВЕТА, ПЪРВИ ДУБЪЛ
Със сигурност това беше нещо, което Ръсел никога не би могъл да забрави. И не само едно нещо, а цяла камара отделни неща. Боби Бой нагласи апаратурата на „Киберзвезди“, взе програматора и се заигра с него. Приличаше малко на ония неща с радиоконтрол, с джойстик и копчета, с които се управляваха ръцете и краката на холограмите, и с микрофон на гърлото, така че като говориш, казаното от тебе излиза от устата на холограмите с техния глас. Наистина беше невероятно. И холограмите бяха наистина невероятни. Изглеждаха толкова истински, мътните да ги вземат. Боби Бой бе инсталирал една видеокамера и те поред играха редом с най-големите звезди от златното време на Холивуд. Боби Бой излезе насреща на Силвестър Сталоун (в облика на Роки) и го нокаутира в един-единствен рунд. Ръсел танцува с Джинджър Роджърс. Изиграха откъси от какво ли не — от „Падението на дома Ъшър“ до „Звуците на музиката“. Песни от филмите и смях отекваха из целия Хангар 18, а във и от видеокамерата влизаха и излизаха касета след касета.
Беше пет сутринта, когато Ръсел се прибра вкъщи залитайки и се строполи на леглото си. Беше три следобед, когато се събуди.
И хич не му беше добре. Погледна будилника на нощното шкафче и от пресъхналите му устни се откъсна сподавен вик.
Закъснял за работа. Беше закъснял за работа! Никога през живота си не беше закъснявал за работа. Беше разочаровал службата, беше разочаровал колегите си, това беше ужасно. Ужасно!
Ръсел провлачи крака извън леглото и зарови лице в ръцете си. Наистина я беше оплескал. Каква безотговорност! Ще трябва да се извини на всички. Може би да занесе на господин Фъджпакър бутилка от най-любимия му скоч — в края на краищата…
Ръсел изстена. Беше прекарал нощта в пиене на крадено уиски, игра с крадена техника, записваше каквото му дойде на нещо, което просто няма как да не беше крадена видеокамера. Беше си чиста проба престъпник. Ужас. Ужас!
Стаята ту идваше на фокус, ту излизаше от фокус. Още по-голям ужас някакси бяха всички онези въпроси, на които не знаеше отговорите. Какво щеше да стане? По какъв начин беше свързано с барманката от „Ръцете на зидаря“? Как така тя беше попаднала в бъдещето и къде беше сега? Дали беше в безопасност? Дали онези дрънчащите не я бяха настигнали? Ами Хитлер? Този човек демон се вихреше на свобода по улиците на Брентфорд. А улиците на Брентфорд един ден щяха да носят немски имена в едно бъдеще, управлявано от нацистите. „Ужасно“ надали беше достатъчно силна дума. Ако на Ръсел би могла да му хрумне някоя по-ужасна, щеше да му хрумне.
— Трябва да вървя на работа. — Опита се да стане, но хлътна обратно в леглото. — О, Божичко! Какво направих?!
Беше изпаднал в немилост и то в голяма-преголяма немилост. Ето какво.
С много пъшкане и стенания и сума ти залитания насам-натам Ръсел напусна спалнята си, после и къщата и се запрепъва към „Фъджпакърс“.
Денят отново беше от слънчевите. Брентфорд, както обикновено, чупеше всички рекорди, като става въпрос за горещи лета. Отвъд реката дъждът се изливаше над Кю, а в далечината над Чизуик тегнеше гъста мъгла. Оттам, където се препъваше Ръсел, не бихте могли да видите Хаунслоу, но беше почти сигурно, че там вали сняг.
Ръсел бутна тежката църковна порта и откри, че е заключена. Бутна я пак. Тцъ.
— Какво става? — запита се той.
На тежката черковна порта беше забодена бележка. Не беше онази бележка, която преди няколко века бе забол Мартин Лутер. Оная беше вътре, във витрина. Това беше нова бележка. Беше написана с почерка на Франк. И гласеше:
ЗАТВОРЕНО
ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ
МОЛЯ ВИ СВЪРЖЕТЕ СЕ С ФРАНК
В „РЪЦЕТЕ НА ЗИДАРЯ“
— Какво? — възкликна Ръсел. — Какво е всичко това?
Срамота, че не му бяха казали — ами нали той току-що бе минал покрай „Ръцете на зидаря“ и въобще…
Ръсел се опита да се врътне на пета, но този път нещо не успя съвсем и затова един вид се препъна в кръг и после потътри нозе.
От „Ръцете на зидаря“ се носеха звуци на буйно веселие. Ръсел бутна вратата и тя се отвори, без изобщо да се опъва. Щом се вмъкна вътре, избухна мощно „ура“.
— Ъ? — заекна Ръсел.
— Той наш другар е и добър, и весел — ревна тълпа гуляйджии. Ръсел ги огледа с кръвясали очи. Докато ту влизаха във фокус, ту излизаха, той успя да различи Боби Бой и Морган, и Франк, и стария Ърнест, неколцина купувачи на продукции, каквито от бая време не беше виждал. И русокосата барманка. Джули, нали така беше?
Ръсел пак рече „Ъ?“ и старият Ърнест закуцука към него.
— Ти си гений, момчето ми — рече стария Ърнест и потупа немощно Ръсел по гърба. — А когато аз кажа „гений“, знам за какво говоря. Съществува вдъхновен човек, а съществува и гений — вдъхновеният си е много хубаво нещо, но геният си е гений. А аз ги разбирам тия работи, аз…
— Какво става? — попита Ръсел.
Старият Ърнест се обърна към тълпата, която вдигна чаши в чест на Ръсел.
— Той пита какво става — момчето, което спаси компанията. Геният. Пийни едно, пийни. Шампанско, Джули, миличка, още шампанско.
Ърнест забута Ръсел към бара.
— Объркан съм — рече Ръсел.
Боби Бой му се ухили.
— Каква скромност.
— Какво?
— Всичко им разказах — обясни Боби Бой. — За твоето изобретение.
— Моето какво?
