— А според протоколите никога не си превишавал кредита си.
— За такова нещо не бих посмял и да си мечтая.
— Да си мечтаеш — не, предполагам, че не би.
— Не и аз — рече Ръсел.
— Не, не и ти. Но… — банковият управител направи „кхъ-кхъ“. — Искаш да ти отпусна заем от четирийсет милиона лири в аванс?
— Опитахме и другаде. Съдружникът ми Боби Бой се обади в Холивуд. Опита се да се свърже с господин Спилбърг. Но господин Спилбърг не му се обади. А Уолт Дисни явно е мъртъв. Макар че „Уолт Дисни“ продължава да произвежда филми. Това не го разбирам съвсем.
— Според мен ти и финансите не ги разбираш съвсем, нали така?
— Не отбирам от тях много-много. Но нали видя видеозаписите. Без съмнение виждаш потенциала.
— А, да, видеозаписите. Ония, дето би Арнолд Шварценегер на канадска.
— Биваше си го, а?
— Да, много вдъхновен беше. Изглеждаше малко…
— Пиян — довърши Ръсел. — Да, пиян бях, признавам. Но и ти щеше да се напиеш, ако беше там и беше осъзнал потенциала и въобще.
— Аз не пия — заяви банковият управител. — Аз съм член на „Братството на Плимут“. Ние не пием. Нито пък даваме по четирийсет милиона заем на пияници.
— Алистър Кроули не е ли бил също от „Братството на Плимут“? — попита Ръсел.
— Измитай се от банката ми и хич не се връщай.
— Ами заемът?
— Освен това и не псуваме — додаде банковият управител, — но в твоя случай съм готов да направя изключение.
— Тогава ти благодаря, че ми отдели време, а сега ще си ходя.
Ръсел потътри още малко крака. По улиците на Брентфорд. Всъщност никой нямаше да му даде четирийсет милиона лири назаем. Това си беше дивотия. И изобщо, цялата тая работа си беше дивотия. Четирийсет милиона лири! Снимане на филми! Холограми и пътешественици във времето! Дивотия. Също като сюжета на някоя тъпа, ама наистина тъпа книга. Като ония опашати истории за Пули и Омали. Изобщо не беше като в живота. Глупотевини.
Глупотевини ли? Ръсел престана да тътри нозе на ъгъла на някаква улица. Какво беше всичкото това? В какво се беше забъркал? Всичко започна оттам, че тръгна да търси „Летящият лебед“, за да провери дали Невил и Пули и Омали наистина съществуват. А сега той, Ръсел, господин Най-обикновен, господин Здрав Разум, се беше забъркал в също толкова голяма дивотия като ония, в които се предполага, че са се забърквали Пули и Омали в някакво митично минало на Брентфорд.
Дали в това място нямаше нещо? В този град?
Ръсел въздъхна. Имаше нещо. Но сега хора разчитаха на него. Старият Ърнест. Всички във „Фъджпакърс“. Залогът беше работата на хората. Компанията щеше да пропадне, ако той не сколасаше — той носеше цялата отговорност. А технологията си беше истинска. Наистина вършеше работа. Наистина с нея можеше да се направи филм. И то такъв, дето щеше да се продава като за световно.
Но четирийсетте милиона си бяха проблем.
Четирийсет милиона!
— Четирийсет милиона — повтори Ръсел. — Ама я задръж, на нас не ни трябват четирийсет милиона. Изобщо не ни трябват никакви милиони. Всичко, което ни трябва, е една камера и малко прожектори. На звездите няма да плащаме нищо — те са холограми. Боби Бой и Джули могат да играят и да си получат парите по-късно. Всички могат да си получат парите по-късно — от печалбите. Камера и малко прожектори — това е всичко, което ни трябва. Можем да снимаме филма направо тук. От Боби Бой — студиото, от Ърнест — декорите. — Разбира се, сценарий всъщност нямаха. Но това можеха да го измислят. Четирийсет милиона лири! Просто Боби Бой се опитваше да си напълни джоба.
— Можем да го направим — отсече Ръсел. — Това можем.
Ръсел се върна във „Фъджпакърс емпориум“ с бодра пружинираща походка. Боби Бой беше горе, в офиса на стария Ърнест. Пиеха от скъпия скоч.
— О-хо-хо! — възкликна Ърнест, щом Ръсел влезе. — Намери ли мангизите?
— Не като такива — отвърна Ръсел.
— Е, трябва да побързаш малко. Ние с Боби Бой почти довършихме сценария.
— Така ли?
— Точно така. И е направо убиец. Кръв, черва, секс и плюс-пляс. Но със силен социален претекст — или подтекст, или к’вото щеш там.
— И много епизоди, в които да ти се намокрят очите — обади се Боби Бой. — Много рев. Поради патоса.
Не мога да намеря парите — заобяснява Ръсел. — Никой няма да ми даде на мен четирийсет милиона. Прекалено много са. Банковият управител се държа наистина грубо — каза ми да си… такова, че не се интересувал.
— Значи сме обречени — въздъхна Ърнест Фъджпакър. — Компанията потъва като „Титаник“. Всички сме разорени. Срам и мизерия. Как изобщо ще можеш да търпиш сам себе си по-нататък? Аз знам, че не бих могъл.
— Не ни трябват пари — рече Ръсел.
— Не ни трябват ли? — възрази Ърнест. — Много глупаво изказване. А аз ги разбирам тези работи, аз сам правя много тъпи изказвания.
— Пари не ни трябват — констатира Ръсел. (Констатира, леле-леле!) — Ако вземем назаем четирийсет милиона, ще трябва и да връщаме четирийсет милиона плюс лихва. Ако не вземем назаем нищичко, нищичко не трябва и да връщаме. Цялата печалба си е наша.
— Това наистина ми прозвуча добре — рече Ърнест. — Но как ще направим филм без финансиране?
— Е, малко финансиране ще ни трябва — колкото да платим за камера, лента и някой и друг прожектор.
— Никакъв проблем — рече Ърнест. — Познавам разни хора в занаята, тези неща мога да ги наема.
— А единствените актьори са наш Боби Бой и Джули — единствените актьори, на които се налага да платим.
— Всъщност филми така не се правят — възрази Ърнест, — но това наистина ще е много специален филм. Чакай да врътна един-два телефона.
— Я задръж! — викна Боби Бой. — Аз съм вътре в цялата тая работа! И аз ще играя главна роля редом с най-големите звезди на Холивуд. Искам да ми се плати, и то яко. Истински холивудски хонорар — няма да работя за по-малко от пет милиона. Не ви искам много.
Ърнест се почеса по старата глава. Люспички от скалпа му се надигнаха и се зареяха навсякъде из малкия офис — увиснаха във въздуха един вид — по най-неприятен начин.
— Оценявам това — рече той. — Който се труди, заслужава да спечели и прочие подобни. Но това не зависи от мене, разбира се, аз съм само режисьор. Това зависи от Ръсел. А пък използваме техниката на Ръсел и продуцент също е Ръсел.
Боби Бой заби в Ръсел поглед, остър като кинжал. Бая голям кинжал, че и остър при това.
Ръсел изобщо не му отвърна с поглед кинжал. Но се ухили на Ърнест. Ърнест наистина се бе променил. Вече не дуднеше. Беше концентриран. Концентриран до смърт. Ръсел наистина обичаше този дъртак. Чувстваше, че при никакви обстоятелства не би го разочаровал.
И забеляза как Ърнест му намигна с голямото си увеличено око.
— Аз съм продуцентът — натърти Ръсел. — Така че аз отговарям за финансите.
— Разбира се, ако не си доволен, Боби Бой — рече Ърнест, — предполагам, че можеш да се откажеш. Да напуснеш снимачната площадка, така да се каже. Вероятно ще успеем да ти намерим заместник. Може би Ръсел би искал и да играе главната роля, освен дето е продуцент.
