новина, нали така? Та почнах да бърникам и да се чудя кое точно да махна и като врътвам тая шайба, не щеш ли, стълбата се прибира, люкът се затваря с трясък и цялото това нещо почва да се тресе като смахнато. И пак ми се налага да си стискам червата.
Ръсел бе допил второто си крадено уиски и дрънна с чашата си по бюрото. Боби Бой му ливна трето с малката мярка.
— Та си викам: бягай навън, преди това шибано нещо да гръмне. Но после тракането спира, люкът пак се отваря и стълбата се спуска. Тичам аз навънка и тука вече почват смахнатите работи.
— О, тука ли почвали?
— Тука почват наистина смахнатите работи. Щото разбираш ли, вече не е нощ. Вътре във флюгелрада са минали само няколко минути, ама навънка е бял ден. И при това не е следващият ден. О, не. Поглеждам аз навън и всичко е съвсем различно. Флюгелрадът…
— Що все така му викаш?
— Защото е точно това. Намерих наръчника за управление, разни бележки и какво ли не още. В библиотеката намерих немски речник.
— Там не позволяват да се изнасят речници — те са в отдела за справки.
— Свих го — е, и какво? Но успях да си го преведа. Само че това беше по-нататък, чакай първо да ти кажа тогава какво се случи. Излизам аз, но вече изобщо не съм насред оня парцел. Тоест там съм. Там, където едно време е бил парцелът. А сега там има парк. Хубав парк, а навсякъде около него — спретнати нови къщурки. Обаче футуристични къщурки. Намирам се в бъдещето, Ръсел.
Ръсел направи физиономия, която казваше „да бе, да!“, без той всъщност да го каже.
— Добре де, тогава не го знаех. Флюгелрадът се е приземил посред една туфа храсти и съм доста добре скрит. Заставам връз купола, оглеждам се и си викам, че като съм тук, където и да е това, ще е добре да поогледам малко. Така че излизам навън да се поразходя. Прекосявам парка и излизам на улицата. И първото нещо, което виждам, е „Ръцете на зидаря“. Почти не се е променила. Сменила си е само името — вече се нарича „Летящият лебед“ — и шосето вече не е Ийлингското шосе, ами е нещо си там щрасе, такова някакво. Немско име, нали така? Доста съм потресен, както се сещаш, но продължавам да се разкарвам. И там, където трябва да е Голямото западно шосе, има огромен търговски център. Ама огромен. Да, да, Ръсел, и има и коли. Летящи коли, няма майтап. Фолксвагени. Обаче едни такива, с увеличена мощност и летят. И се приземяват на паркингите на покрива на търговския център.
— Ами хората? — попита Ръсел.
— Да бе, и хора има. Едни такива много готини на вид. Високи и руси и наистина много добре облечени. Жените с едни такива рокли на златни люспи. Мъжете във футуристични униформи като в „Стар трек“, обаче със свастики по тях. Смахната работа, а? Е, вече съм бая сигурен, че трябва да съм попаднал в бъдещето, обаче знам, че има един начин да се провери — във филмите все така правят: да намеря будка за вестници и да проверя датата. Обаче будка за вестници няма, щото няма и вестници.
— И как разбра?
— И дотам ще стигна. Целият съм в черно, то е ясно — нали все така си ходя. Защото страшно ми отива, както знаеш.
Ръсел кимна, макар и да не беше съгласен.
— Е, та вървя си аз по улицата и пичовете постоянно ме поздравяват — вдигат си дясната ръка като краткия нацистки поздрав. И аз им отговарям, и после спирам един пич и му викам, такова де, извинявай. И той ми се изпъва в стойка мирно и добива наистина притеснен вид, а аз го питам коя дата сме днес.
— Ей тъй го питаш коя дата сме днес?
— Ми то всъщност си беше много тъпо така, ама всичко беше толкова смахнато, пък и за друго не се сещам.
— И той ти каза?
— Ами той, кажи-речи, я излая: „Двайс’трети май.“ Коя година, питам го. „2045“ — вика ми той и „сър“ ми вика. „Много добре“ — викам му аз и той пак ме поздравява и си продължава.
— Ама че идиотско. Такива работи на Рийс изобщо не му се случваха в „Терминатора“.
— Ама това беше само филм, Ръсел.
— О, да бе, да, а пък това на тебе ти се е случило в живота. Грешката е моя.
— Още скоч искаш ли?
— Да, моля.
Боби Бой му наля още едно малко.
— Ами каза ми коя дата сме, поздрави и си продължи по пътя. А аз отидох до търговския център. По магазините имаше онова, което човек най-вече би очаквал. Дрехи, такива работи. Само дето в магазините за подаръци имаше всякакви плакати и чаши, и чинии, и какво ли не — всичките с Хитлер. Цели магазини нищо друго не продаваха. В тях не съм влизал. Обаче се натъкнах на един такъв магазин, дето наистина ме заинтересува — като „Тандис“, ама с някакво немско име. Беше магазин за електроуреди, нали разбираш — телевизори, уредби. Мамка му, Ръсел, да им беше видял бракмите. Такива компютърни игри, че няма да ми повярваш. Холографски образ ти казвам. Хлапетата вътре си играеха на тях, седнали в малки кресълца, обаче не носеха тия тъпи шлемове за виртуална реалност — те си бяха в игрите, които играеха. Край тях бръмчаха космически кораби, навсякъде се стрелкаха лазерни лъчи. И тогава го видях.
— Кого си видял?
— Елвис — рече Боби Бой.
— О, да бе, да.
— Елвис. И Мерилин Монро, и Джеймс Дийн, о, и Марлене Дитрих също. И тя беше там.
— И си пазаруваше?
— Не пазаруваше, Ръсел. Просто ей тъй си стоеше и си приказваше.
— Не ти вярвам — заяви Ръсел.
— Ще ми повярваш, защото не бяха истински. Холограми бяха.
— О, разбрах те, давай нататък. — Ръсел отново отпи от скоча.
— Холограми — тъй че влизам аз в магазина и типът зад тезгяха вдига ръка за поздрав и като че се стяга. Та аз тръгвам да обикалям и ги оглеждам тия холограми. Кинозвезди, Ръсел, все едно съм застанал до истински кинозвезди. Мечтата на живота ми, нали ме разбираш? И през тях не се вижда. Та продавачът идва и почва да ми се мазни — пита ме с какво би могъл да ми помогне, а аз го питам: „Това пък какво е?“ И той ми обяснява, че била нова компютърна ролева игра, триизмерно караоке един вид. Наричала се „Киберзвезди“. Играеш роля в някой прочут филм заедно със звездите и някой те снима на видео. И всъщност си вътре във филма, разбираш ли ме?
— Да, схванах картинката — изхихика глупашки Ръсел.
— Не бива да пиеш много от това, много е силно.
— Мога да го понеса — заяви Ръсел, което, строго погледнато, не беше вярно. — Давай, разказвай по- нататък.
— Ми викам му аз на продавача: „Може ли да пробвам?“, и той ми вика: „В кой филм бихте желали да играете, сър?“ И аз му викам: „Кои имате?“, пък той почва да изкарва едни списъци на компютъра и излиза, че аз нищичко не съм чувал за нито един от тия филми — всичките до един са за Славното отечество и за Свободната държава и разни такива работи. И аз му викам: „Аз тия не ги знам“, а оня съвсем се стегна. И аз му викам: „Могат ли киберзвездите да бъдат програмирани да правят, така да се каже, всичко — не да играят някоя роля във филм, а просто да правят каквото искаш ти?“
— Че защо ще го питаш това?
— Щото винаги съм искал да чукам Мерилин Монро, Ръсел, затова. Я си го представи на видео.
— Не мога и не искам.
— Ти нямаш въображение.
— Имам, но не като твоето.
— Е, добре де. Обаче оня вика „да“. И си викам: ако мога да се сдобия с един от тия компютри и да го отнеса в моето време, представяш ли си?
Ръсел се опита да си представи, но не успя съвсем.
— Милиони лири — продължи Боби Бой. — Да направиш филм с всичките велики звезди от златното време на киното в главните роли — мъртвите велики звезди — и с мен също, разбира се. Я си го
