— Ако ти разкажа как се докопах до нея, ще ми дадеш ли програматора? — Боби Бой имаше тънко пискливо гласче. Същински хленч. Ако външният му вид казваше „лукав“, и гласът му казваше същото. Е, всъщност не казваше „лукав“, но беше. Такова де, лукав.
— Ако сметна, че си ми казал истината — отвърна Ръсел.
— Лукав си — изрече устата на Боби Бой.
— Искаш ли да се пробваш?
Устата на Боби Бой започна да примлясква лекичко.
— Добре. Ще ти кажа всичко. Точно как стана. Мамка му, от колко време умирам да го разкажа на някого, ама просто не можех. Не знаех на кого бих могъл да се доверя.
— Можеш да се довериш на мен.
— Да — съгласи се Боби Бой. — На тебе може да ти се има доверие, Ръсел. Така че ако ти го разкажа, искам да ми обещаеш, че няма да го кажеш на никого.
— Е… — подкани го Ръсел.
— Това е условието на сделката. А сега побързай, преди да ми е дошъл друг акъл.
Ръсел, който се бе почувствал сигурен, че е спечелил решаващата игра, сега усети, че някакси не я е спечелил.
— Добре де. Заклевам се.
— Добре, заповядай в офиса ми и седни. Имам много за разправяне.
— Добре — потрети Ръсел и последва дългия мършав тип в черно.
Офисът беше подходящо мрачен. Подходящо мрачен за какво? — чудеше се всеки. Но подходящо мрачен, дума да няма. Там имаше мизерно бюро, два ужасни стола и килим, мисълта за който би била непоносима за всекиго. И ужасно, ама ужасно много филмови плакати по стените. И те бяха мрачни, нали бяха за продукции на Фъджпакър. Ръсел веднага надуши откъде са дошли.
— Тия са от „Емпориум“ — рече той. — Свил си ги.
— Спасих ги от разпад в онзи мавзолей. Филмите — това е животът ми, Ръсел, знаеш го.
— Да, знам, искаш да станеш кинозвезда.
— И ще стана. Най-голямата кинозвезда, която някога е съществувала — след като ми донесе програматора. О, да, и още как!
Боби Бой тупна върху един от ужасните столове, който издаде ужасен стон. Ръсел се настани неудобно върху втория.
— Ще пиеш ли нещо? — попита Боби Бой.
— Да, всъщност бих пийнал.
Боби Бой измъкна от чекмеджето на писалището бутилка скоч и две чаши.
Ръсел погледна етикета на бутилката. Беше „Глен Боулскин“. Онова ужасно скъпото, дето господин Фъджпакър си го пазеше в барчето за любимите си клиенти. Ръсел вдигна вежди.
— Виж, Ръсел, няма какво да го увъртам. Нечестен съм, знам. Винаги съм бил и вероятно винаги ще бъда. Баща ми беше нечестен и дядо ми преди това — също. Всъщност дядо ми беше интересен човек — ти знаеш ли, че той знаеше точния миг на смъртта си?
— Кога ще хвърли топа? — Ръсел прие чашата крадено уиски.
— Да, съдията му го каза.
— Не е смешно.
— Обаче е вярно.
Ръсел отпи от скоча. Досега не го беше опитвал, макар винаги да му се бе искало и наистина да имаше пряк достъп до барчето. Вкусът му беше много добър.
— И така — рече Боби Бой, — ще ти разкажа историята, която ти обещаваш да не издаваш на никого, а ти ще ми дадеш програматора.
— Добре — и Ръсел пак опита скоча.
— Добре — Боби Бой извади пакет цигари, измъкна една, постави я в лукавата си уста и я запали. Издуха дима по посока на Ръсел и започна разказа си:
— Беше преди седмица…
— Кой ден? — попита Ръсел.
— Какво искаш да кажеш с това „кой ден“?
— Искам да кажа — обясни Ръсел — кой ден точно. Искам истината от самото начало.
— Четвъртък — рече Боби Бой.
— Наистина ли?
— Добре де, сряда беше. Няма значение.
— Има. Продължавай.
— Беше миналата сряда. Бях си взел свободния ден по болест.
— На бас, че не си бил наистина болен.
— Добре де, прав си, не бях наистина болен. Виж какво, искаш ли да ме изслушаш или не?
— Продължавай. — Ръсел допи чашата си и се протегна да му я напълнят наново. Боби Бой му сипа едно малко.
— Беше миналата сряда и аз не бях на работа — изкръшках. Всъщност ходих на прослушване — ама наистина ходих! Подбираха актьори за филм по трилърите на Ласло Уудбайн. "Смъртта носеше фланелка на „Моторхед“ по книгата „Смъртта носеше зелен смокинг“. Надявах се да получа ролята на третия заплашителен хулиган в сокака. Не можах да я докопам. Мнозина казаха, че не съм изглеждал достатъчно лукав. Както и да е, много закъснях и затова минах напряко през нивите, като проверявах бараките дали всичките са надлежно заключени.
Ръсел отново вдигна вежда.
— Излезе, че бяха. Когато съвсем изневиделица — вярно, беше толкова тъмно, че нищо се не видеше, доста късно беше през нощта — се разнесе тоя гръм и трясък до Бога. Все едно сдаващи двигатели. Реших, че сигурно е някой самолет, който ей сега ще се разбие. И си спомням, че ми мина през ум: „Добре, че съм им подръка, мога да им помогна.“
Ръсел си вдигна и другата вежда.
— Добре. Е, звукът не беше като от голям самолет. Малък самолет. Може би пренасяше наркотици или нещо от сорта. Но не беше самолет. Огледах се навсякъде — нищичко не видях. После от мрака, ама съвсем от нищото всъщност изскочи онова нещо в хангара. Флюгелрадът се материализира някъде на към двайсет стъпки пред мене и се заби право в земята. Да ти кажа, направо за една бройка не се насрах. И побягнах. Няма какво да те лъжа, че не съм. И ти на мое място щеше да побегнеш. Та потичах малко и по едно време си помислих: Розуел24. Аутопсии на извънземни. Права за заснемане на видео. Колко ли струва един труп на извънземен? И ти щеше същото да си помислиш.
Ръсел поклати глава.
— Не, нямаше да си помислиш същото. Обаче аз си го помислих, пропълзях обратно, скрих се и започнах да наблюдавам. И след малко люкът се отваря, стълбата се показва и ей ги на — излизат. Не извънземни, както очаквах, ами нацистки войници. Типове от SS с униформите му и всичко — слизат и почват да се оглеждат. И като че ли страшно се шашнаха. А после някой почна да кряска на немски, ама много се пенявеше. И аз си викам: тоя глас съм го чувал. И после…
— Излиза Адолф Хитлер — обади се Ръсел.
— Излиза Адолф Хит… Какво, какво?! Това пък откъде го знаеш?
— Нацелих ли го?
— Хммм… Е, той беше, Ръсел. Наистина беше той. Съвсем същият като на снимките.
— Вярвам ти — рече Ръсел.
— Мамка му! Ама той си беше. Та излиза той и слиза по стълбата, и врещи по тия типове от SS, а те продължават да изглеждат съвсем шашнати. И единият влиза вътре и изважда нещо като карта. И те почват да я разглеждат, и после всичките се изнасят с маршова стъпка. И аз ги гледам как се изнасят, и като вече едвам се виждаха в далечината, пропълзявам и хвърлям вътре едно око. Чакай само да видиш. Цялото е в стари радиолампи и шайби, в скали и лостове. Та значи, седя си вътре и се чудя какво да правя. Това нещо сякаш се е приземило аварийно и си викам: сега дали да не поизмъкна по нещичко оттук-оттам, та да не могат да го поправят, да се обадя във вестниците и да си спретна една сделка? Щото тъй де, това си е
