— Виж какво, по-добре го зарежи. Каквото и да се е случило, сега се е отслучило — може да е било черна дупка или знам ли, но вече свърши. Прескочихме го. Да си ходим.
— Не е свършило. Къде ти! Тепърва започва.
— Е, сам се оправяй.
— Хайде бе, Морган.
— Не — и Морган вдигна ръце. — Хич не ща да знам, отивам си вкъщи. Довиждане, Ръсел.
— Довиждане, Морган.
Този път Морган не потътри нозе, ами тръгна наперено. Ръсел го проследи с поглед как се стапя в далечината и не след дълго щеше да се загуби в сянката на газомера.
Ръсел остана на място. Слънцето вече залязваше зад огромните дъбове на брега на Темза откъм Кю, сенките се удължаваха по течащите води. В розовеещото небе кръжеше чапла.
Ръсел бръкна в бракониерския си джоб и извади златния пакет.
— Ще видим — рече той, врътна се на пети (защото героите винаги се завъртат на пети, а пък Ръсел можеше, просто можеше да бъде направен тъкмо от онова, от което са направени героите) и закрачи (защото героите освен това и крачат), за да търси онези големи неща — каквито и да са те, — които му бе приготвила съдбата.
О, да.
9
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ФЮРЕРА II
— Днес й е свободната вечер — ухили се собственикът на „Ръцете на зидаря“ (онзи, дето не беше Невил). — Някакъв тип нещо я омайваше по обяд, пиеше „Перие“. Според мен я е завел на кино.
— Сигурен ли сте? — попита Ръсел.
— Много ясно, че съм сигурен, мамка му, преди половин час мина да я вземе с колата. Но ти пък каква връзка имаш с всичкото това?
— Никаква. Сервирате ли храна?
— Питай ме дали сервираме нахут.
— Защо?
— Ей тъй на, питай ме.
— Добре де, сервирате ли нахут?
— На всекиго сервираме, сър — собственикът се заля от смях. Ръсел не.
— Това беше шега — обяви собственикът.
— Много забавно. Може ли да получа един сандвич?
— Сандвич с крокодилско? И по-хапливичък да е, а?
— С шунка става ли?
— Не знам, никога не съм бил там — собственикът продължаваше да се хили.
— Това някакво нововъведение ли е? По обяд не се смеехте толкова.
— По обяд положението беше несигурно, но сега се оправи.
— Много се радвам да го чуя. Тогава, ако обичате, сандвич с шунка.
— Нещо за пиене? Имаме от най-добрата горчива бира.
— Минерална вода „Перие“, моля.
— Пфу! — собственикът му сервира бутилка и чаша, прибра парите и изкрещя поръчката на Ръсел през прозорчето към кухнята.
Ръсел се премести на една странична маса. Барът се пълнеше — весело бърборене, шумни гласове, смях. Извади златния пакет от джоба си и го остави на масата. Какво ли имаше вътре в него, а? Тя беше казала „програматорът“. Какво е това — дистанционно за телевизор? Нещо по-голямо от дистанционното, без съмнение. Да го отвори ли сега? Да хвърли едно око?
— Сандвичи с шунка — собственикът пльосна чинията на масата.
— Бързо станаха.
— Бързо хранене и толкова. Какво е това? Да нямаш рожден ден?
— Подарък за мама — отвърна Ръсел, притеснен колко лесно се откъсна от устните му тази лъжа. — Утре става на седемдесет.
Собственикът изгледа Ръсел отгоре додолу.
— Добър апетит — рече той и се отдалечи прегърбен. — О, да, бе — обърна се. — После ще си поговорим за наемането, за костюмите и въобще.
— О, добре.
И собственикът тръгна по лошия си път.
Ръсел взе един сандвич и го пъхна в устата си. И го изплю. Беше баят. Много баят. Ръсел въздъхна, стомахът му изкъркори. Ръсел взе друг сандвич и го задъвка мрачно.
Да отвори пакета. Така щеше да е най-добре. Ръсел отвори пакета. Хартията беше странна, почти като коприна, също и почти като метал, но някакси нито едното, нито другото. Странно.
Показа се тънка черна пластмасова кутийка. И писмо. Разгъна писмото и прегледа съдържанието му.
„Скъпи Ръсел,
Ти все още не знаеш защо си се сдобил с това, но ще узнаеш. Ако всичко върви както трябва, сега трябва да седиш в «Ръцете на зидаря» и да ядеш баят сандвич с шунка…“
Ръсел замалко не се задави с баятия сандвич с шунка.
„Ако не е така, значи и двамата сме прецакани, но ако е, дояж си тогава сандвича и отнеси това на долупосочения адрес. Всичко ще ти се изясни. Надявам се.
С цялата ми обич,
Джули“
Ръсел прочете долупосочения адрес — беше на някакъв склад на брентфордското пристанище в края на „Хорсфъри лейн“.
Протегна се да отвори кутийката; при това остави писмото на масата с написаното надолу. На гърба му бе изписано нещо. Ръсел го прочете.
НЕ ОТВАРЯЙ КУТИЯТА — това прочете.
— О — рече той и не я отвори.
Нощта вече прииждаше. Една от онези уханни брентфордски нощи, за които често пишат поетите. Онези нощи, които те карат да си мислиш, че на мили наоколо всички трябва да са си в леглата и да правят любов. Знаете кои — Ръсел ги знаеше.
Въздухът беше напоен с мириса на жасмин, редки екзотични аромати се носеха над Темза от градините на Кю. Великолепието на брентфордското архитектурно наследство улавяше лунната светлина с покритите си с плочки покриви и те си изглеждаха точно както си изглеждаха. Даже още повече. Така, както винаги са изглеждали и, да се надяваме, винаги ще изглеждат.
Ръсел вдъхна нощния въздух. Добро старо място си беше Брентфорд — хората, които не живееха там, никога не биха го разбрали. Във въздуха наистина имаше магия. Може би легендите, които бе чувал, действително бяха истина. За Невил и за Пули и Омали, и за „Летящият лебед“. В такава нощ си мислиш, че всичко е възможно.
И като имаме предвид станалото досега…
Ръсел зави от главната по „Хорсфъри лейн“. От „Спаружената глава“ се носеха звуци на веселие. „Вуду-джаз-котките“ на Папа Легба, които къдреха „грис-грис“ яко с Монти на акордеона.
Ръсел подмина кръчмата и излезе на калдъръмения път, който минаваше покрай преливника и Сидър айлънд към развалините на старите докове. Препрочете адреса на лунната светлина.
Хангар 18.
Хрумна му внезапна мисъл. „Защо правя това? — гласеше тя. — Без съмнение тук ще си навлека някоя беля (това беше втора мисъл, която бързо се присъедини към първата). Без съмнение най-добре да метна тоя пакет в Темза и да си ходя (трета мисъл.)“
Ръсел погледна онази стара дяволита луна.
— Нещо става — рече тихо той — и аз съм част от него. Не зная какво, но съм решен да открия.
