На следващата седмица не го уволниха. Морган също не го уволниха следващата седмица, нито пък Франк. Макар Франк наистина да си го заслужаваше.
Причината, поради която никой от тях не бе уволнен, беше, че се случи нещо съвсем неочаквано. Това съвсем неочаквано нещо беше един съвсем неочакван обрат в съдбата на „Фъджпакърс емпориум“. А как стана това съвсем неочаквано нещо — то се дължи изцяло на Ръсел.
Който по същото време беше подложен на стрес.
„Подложен на стрес“ и „по същото време“.
Поговорихме за стреса, дайте сега да поговорим за времето.
Някога Джеймс Кембъл е казал (всъщност миналата седмица в „Джордж“): „Бъдещето и миналото имат много общо помежду си. А то е, че никое от тях не съществува в действителност. И ни остава само настоящето — чий ред е да черпи?“
— Твой — казах му.
— Предния път беше мой — отрече той.
— Но това е в миналото — отвърнах му аз, — а миналото не съществува.
— Честно е — съгласи се той и се отправи към бара.
Не след дълго се върна само с една чаша. За себе си.
— Моето къде е? — попитах го.
— Добър въпрос — отвърна ми той. — Според мен в настоящето всеки сам си взема.
Една вечер навън с Джеймс винаги е поучителна. Макар и рядко да води до печалби.
Но за времето. Времето си пада голяма гад, нали? Всъщност в действителност то изобщо не съществува. То се явява поредица от настоящета — може би безкрайно състояние на настоящност. Но нещо трябва да става, тъй като човек определено остарява. Което е странно, щом прекарваш цялото си време в настоящето и никога в миналото или в бъдещето. Тъй де, прекарали сте известно време в миналото, което е било настояще. Но никога никакво време не сте прекарвали в бъдещето. Защото щом стигнете до бъдещето, то се оказва настояще и докато се замислиш — вече е минало.
Ръсел никога не се бе замислял чак толкова за бъдещето — той вечно се задоволяваше с настоящето. Особено ако това настояще е рожденият му ден и получи подарък колело. Веднъж му се случи, но това сега е минало.
Всичко е толкова объркано, нали?
Ръсел без съмнение не подозираше, че той ще бъде инструмент на бъдещето в събития, които ще засегнат предстоящото настояще. Както се оказа.
Когато се върна в приемната, той не беше весел. Беше нажален.
— Защо си нажален? — попита го Морган.
— Нажален съм — отвърна Ръсел, — защото не искам да ме уволняват.
— Няма да те уволнят — успокои го Морган. — Ако ще уволняват някого, то той ще е Франк.
— Няма, мамка му — обади се Франк. — Аз съм управителят.
— Все още нямах намерение да вадя джокера — рече Морган, — но май ще го извадя.
— О, така ли? — попита Франк.
— О, така — отвърна Морган. — Ти може и да си управителят, но пък Ърнест Фъджпакър ми е чичо.
— Мамка му — рече Франк.
— Аз трябва да си отида — обади се Ръсел. — Последен вътре, първи вън.
— Няма ли да млъкнеш?!
— Не, той е прав — спря го Франк. — Не му се пречкай, той прави точно каквото трябва. Изпревари унижението да те уволнят, Ръсел, върви и си подай молбата за напускане.
— Добре — съгласи се Ръсел. — Отивам.
Виждате ли, всичко това въобще не е както трябва. В Холивуд не биха го търпели. В Холивуд биха си казали: „Героят е подложен на стрес и сега героят трябва да се бори. И да победи.“ Това биха си казали. В Холивуд.
— Ще си подам молбата — рече Ръсел. — Така ще бъде честно.
— Правилно — съгласи се Франк.
— Грешка — обади се Морган.
— Ама знаете ли какво? — продължи Ръсел. — Ако вземем, че направим нещо и бизнесът потръгне, няма да се налага да уволняват никого от нас.
— Добре казано — отбеляза Морган.
— Не можете да управлявате компания без управител — възрази Франк.
— Трябва да има нещо, което да можем да направим — рече Ръсел. — Нещо, което аз мога да направя.
— Какво? — попита Морган.
— Подай си молбата — обади се Франк. — Спаси нас, останалите.
— Няма да е честно спрямо тебе — увери го Ръсел. — Да те подложа на цялото онова страдание, докато чакаш брадвата да падне. Не, ако подам молба, това с нищо няма да помогне. Трябва да направя нещо положително — нещо, което би помогнало на всички нас.
— Нещо май шубето те хвана? — попита Франк.
— Не, съвсем направо ти говоря. Ще го обмисля много внимателно. Как да намеря начин да спася „Фъджпакърс“. Точно това ще направя.
— Пет и половина е — обади се Морган. — Време да се махаме. Какво ще кажеш за по една бира?
— Нали не в „Ръцете“?
— Не, не в „Ръцете“.
— Ще кажа „благодаря“. Да вървим.
„Маймуната на Тот“ беше популярна кръчма. Там свиреха. Какви ли не групи свиреха там. Някои оттогава доста се прочуха. Някога там са свирили „Ху“ и Манфред Ман. Разбира се, това си е било доста отдавна. „Загубените тениски на Атлантида“ никога не са свирили там, нито пък „Звукоенергийна власт“, но пък не може всичко да имаш на този свят. Собственикът на „Маймуната“ беше испанец на име Луис Сорноса. Висок, тъмнокос и красив бе той и си падаше парче21 любител на тънката част.
Ръсел не беше идвал досега в „Маймуната“. Морган привлече вниманието му към една табела над бара — „Маймуната на Тот, преди «Летящият лебед», ви приветства с «добре дошли».“
Една руса барманка се приближи да ги обслужи.
— За мен минерална вода „Перие“ — поръча си Ръсел.
— За тебе бира — поправи го Морган.
— Да, прав си, за мене бира.
— Две халби от специалното — поръча Морган.
Барманката погледна Ръсел със замечтани очи и рече.
— Жалко.
— Виж — каза Морган, след като бирите пристигнаха. — Знам, че искаш да помогнеш, Ръсел, но всъщност това не е по твойта част, нали? Искам да кажа, ти винаги си готов да се притечеш на помощ, но като опре до голяма готовност за помощ, например като се наложи да се предприеме някакъв голям ход, ти просто не правиш подобни неща, нали?
Ръсел подуши подозрително халбата си, после отпи малка глътка.
— Не съм идиот. Съвсем съм си в ред. Мога да правя разни неща.
— Да, ама си знаеш, че няма да ги направиш. Хора като теб никога не ги правят. Не че искам да те обидя, но просто си си такъв.
— Но мога да направя нещо, ако ми се предостави възможност.
— Според мен човек сам трябва да си предоставя възможностите.
— Ти само така си говориш.
— Не.
— Така е — и го каза.
— Какво?
