— Какво видя? Кажи ми какво видя.
— Не знам, аз…
— Жена. Чух женски глас.
— Да, жена.
— Ти си знаел, Ръсел. Каквото и да беше това, ти си знаел, че ще стане.
Ръсел кимна бавно. Да, беше знаел, че нещо ще се случи. Макар и да не знаеше какво и да не знаеше откъде знае. Така да се каже.
— До гуша сме в лайната — изпухтя Морган. — Тоя Луис ще се обади в полицията, да знаеш. Търсят ни. Може и в затвора да ни вкарат.
— Не бяхме ние виновни, ние нищо не сме направили.
— А кой тогава, Ръсел?
— Не знам. Стените един вид се разтвориха, тя излезе оттам, а после и ония излязоха оттам. Едни такива големи, черни, в доспехи. Според мен не бяха хора.
— Това ще важи ли в съда, как мислиш?
— Трябва да се върнем.
— К’во?!
— Да се върнем, да се опитаме да обясним, да се извиним, да предложим да поправим щетите.
— К’во?!
— Трябва да поемем вината — отвърна Ръсел. — Знам, длъжни сме. Ще кажем, че сме били пияни и сме се били. Ще му кажем, че ще платим повредите.
— Ти да не си се побъркал съвсем и окончателно?!
— Така ще е най-добре. Ако се е обадил в полицията, не ща да блъскат по мамината врата в шест часа сутринта.
— Но барът е в развалини, това може да струва хиляди лири.
— Можем да излъжем — рече Ръсел.
— Какво каза?
— Казах, че можем да излъжем.
— Ти не знаеш как да лъжеш, Ръсел.
— Но ти знаеш как, Морган. Ти лъжеш непрекъснато.
— Не е вярно. Аз никога не лъжа. Боби Бой — той през цялото време разправя лъжи, не аз.
— Ами онези гъби, дето каза, че растат в бараката ти, дето били колкото капаците на кошчетата за боклук?
— Леко съм преувеличил може би.
— Ами като закъсня за работа и каза на Франк, че терористи били отвлекли автобуса?
— Е, това си беше вярно.
— Не, не беше.
— Не беше, прав си.
— Значи ти трябва да излъжеш.
— И какво да кажа?
— Ще кажеш, че в бара са нахлули въоръжени мъже, за да го оберат, и че сме ги преборили.
— О — рече Морган. — Всъщност тая лъжа си я бива, нали?
— По-добра е от повечето от твойте.
— Полувоенни — захапа идеята Морган. — С почернени лица и миникартечници „Дженерал електрик“, а аз съм им дал отпор с голи ръце, като съм използвал определени бойни техники, които съм научил от ламите в Тибет.
— Двама здравеняци с шлемове — обади се Ръсел. — С палки и ние двамата сме се нахвърлили върху им — заедно.
— Може най-накрая да излезем герои — Морган потри ръце. — Да ни пишат по вестниците и въобще…
— На мен ми стига и да не попаднем в съда.
— А бе, и на мен.
Те потътриха нозе обратно. Тътренето наистина се бе превърнало в номера на деня. Обратно те потътриха нозе.
Пред „Маймуната на Тот“ нямаше полицейски коли. Всичко беше много тихо. Млада двойка тъкмо влизаше вътре.
Ръсел и Морган се спогледаха, стегнаха се, поеха си дълбоко дъх и влязоха в кръчмата.
А после оцъклиха очи. И гък не казаха. Дори не дишаха. Просто се цъклеха.
Кръчмата си беше нормална. Напълно и отвсякъде нормална. Нямаше строшени мебели. Нямаше счупени чаши, нямаше пепелници на парчета. Столовете и масите си бяха съвсем като преди, мишената за стрелички си беше на стената, всичко си беше нормално. Съвсем, ама съвсем нормално.
Морган пръв изпусна дъх.
— Какво, да му е…?
— Вие! — Луис, собственикът, прескочи барплота. — Вие как…? Вие какво…?
— Какво какво? — попита Морган.
— Връщам се — и всичко си е наред. Няма нищо счупено. Как го направихте? Как… как?
— Аз… — рече Морган.
— За какво говорите? — попита Ръсел.
— Какво? — обади се Морган.
— Какво? — на свой ред попита Луис.
— За какво говорите?
— Това място — цялото попиляно, аз ви гоних…
— Никога не сте ни гонили — отрече Ръсел. — Ние току-що влязохме. Тази вечер за пръв път влизаме тук.
— К’во?! — обади се Морган.
— Бяхте, мамка ви, бяхте, ма…
— Този човек е много пиян — рече Ръсел. — Ела, Морган, ще си пийнем някъде другаде. Лека ви нощ.
— Какво… какво?
Ръсел избута Морган от кръчмата.
Навън Морган отново се обади:
— Какво?
— Нещо се е случило — отвърна Ръсел. — Нещо голямо. Кой знае как, но знаех, че барът ще е съвсем наред. Не ме питай как, но го знаех.
— И кога го разбра?
— Точно преди да се върнем. Става нещо голямо, Морган, и ние сме вътре.
— Ти може и да си вътре, Ръсел, ама аз не ща да съм вътре. Аз съм си едно най-обикновено момче. Не ща да имам нищо общо с това.
— Но нали винаги си казвал, че…?
— Хич не ми придиряй какво съм ти казал. Сигурно съм лъгал. Не ти ща никакви приключения, искам да се прибера у дома и да си изпия чая.
— Ти си вътре, Морган, каквото ще да става.
— Не, не и не. Урагани в кръчмата, разни неща ту се появяват, ту изчезват… Развалини — и после нищо им няма. Не си падам по тия работи, аз в такива работи не се замесвам.
— В такива работи ли? — Ръсел направи замислена физиономия. — Искаш да кажеш, като приключение например? Истинско приключение?
— В цялата тая работа нямаше нищо истинско.
— Тя ме позна. Знаеше името ми, нарече ме Ръсел, целуна ме и ми каза „обичам те“.
— Отивам си вкъщи.
— А аз не. Ще открия какво става.
