— О, не — Ръсел се огледа. Луис, собственикът, бе слязъл в мазето заедно с русата барманка и кръчмата беше съвсем опустяла — вътре бяха само той и Морган.
— Бързо! — извика Ръсел. — Скачай зад тезгяха! Бързо!
— Да не искаш да обереш кръчмата? Ръсел, недей!
— Ей сега ще се случи нещо! Бързо, бързо! — Ръсел скочи от високото столче и се изкатери върху бар- плота.
— Съвсем ли си изгуби ума, Ръсел?
— Бързо — всеки момент ще се случи, знам си! — Ръсел сграбчи Морган за ръката и го задърпа.
— Какво има? О, мамка му!
През целия бар мина вибрация. Трус. Шишетата се раздрънкаха, пепелниците се разтресоха. Мишената за стрелички падна от стената.
— Земетресение! — извика Морган.
— Не е земетресение — бързо! — Ръсел скочи зад бара и повлече Морган подире си.
— О, Божичко!
Изневиделица повя леден вятър, превърна се в миниураган, вдигна столове от пода и ги размята из кръчмата.
— Наведи глава ниско! — кресна Ръсел, но нямаше какво да обяснява на Морган. Маси се вихреха и се кривяха, удряха се о стени, подложки за бира и пепелници ставаха на трески, във въздуха летяха чаши и бутилки и се сипеха отвсякъде.
И ослепителна светлина.
Тя се стрелна пред барплота, превърна се в синьо-бяла завеса, ширна се от стена до стена, от пода до тавана. После се свлече със звук, подобен на звука от вода, която се оттича в канала, и изчезна.
Дрънна стъкло, последно „туп“ — един стол се строполи — и стана тихо.
Много тихо.
Неестествено тихо.
Ръсел се изправи на колене и изтръска от раменете си стъклата и бирените подложки. Надникна над тезгяха и зяпна, щом видя разрухата.
— Свърши ли? — попита Морган от зародишната си поза.
— Според мен тепърва започва.
Звукът беше подобен на звука от експресен влак, излизащ от тунел, или от излитащ реактивен самолет, или от изстрелване на ракета (а той малко прилича на звука от реактивен самолет, макар и не толкова на ескпресен влак). Нещо като „ууууууууууш!“. Страшно силно наистина.
Стената в дъното на бара сякаш се разфокусира и после се отвори дупка кажи-речи, като обектива на камера. Ръсел, който продължаваше да зяпа, видя как светлината засия отново и сетне се появи фигура — далечна движеща се точка. Тичаше и се приближаваше все повече и повече. Макар и двуизмерно. Всъщност малко е сложно за обяснение. Представете си нещо като филм, който се прожектира върху стената. Така изглеждаше. Фигурата тичаше към камерата. С едно още по-мощно „ууууш!“ нахлу с трясък от двуизмерното пространство в третото измерение.
Беше жена. Красива жена. Облечена в елегантна рокля от златни люспи по тялото с дължина до над коляното. Чорапите й бяха златни, както и обувките.
Косата й също.
Тя огледа бара с уплашени очи.
— Ръсел — извика тя, — къде си?
— Тук съм — зяпналата уста на Ръсел бе добила статут на мегазяпнала. Но въпреки това той произнесе: — Тук съм.
— Знаех си, че няма да ме разочароваш! Знаех си!
— Това си ти. Ти си.
И това наистина беше тя. Барманката от „Ръцете на зидаря“.
— Вземай го бързо, няма време.
— Да взема какво? Какво?
Красивата барманка бутна златен пакет в ръката му.
— Програмистът, крий го, не се оставяй да те забележат и, Ръсел…
— Какво? Какво?
— Обичам те — тя се наведе през бар-плота и го целуна. Направо по устата. Ръсел усети как палците на краката му започнаха да се накъдрят, а косата му — да се изправя.
— О — прошепна Ръсел, щом тя се дръпна. — Аз не…
— Не разбираш нищо? Ще разбереш. И благодаря ти — за всичко.
— Аз… ъ-ъ…
Метално дрънчене и пращене. Тя погледна нататък, откъдето бе дошла, и щракна нещо на колана си. Върху стената в дъното отново се отвори бял кръг.
— Лягай долу! — и с тези думи тя се спусна към кръга.
Ръсел я проследи с поглед как се стрелна през бара, скочи към стената и кръгът я погълна. И вече я нямаше.
— О — повтори още веднъж Ръсел, видя нещо доста страховито и се гмурна да се скрие. Те навлязоха от двете измерения в третото с хлопане и дрънчене. Приличаха на рицари в траурночерни доспехи.
Двама бяха — и двамата високи и широки с ужасни туловища, — а подът се разтресе под футболните им обувки. Шлемовете им бяха сферични, гладки, без забрала и без дупки за очите. Металните им ръкавици имаха само по три пръста. Стискаха огромни черни пушки с крайно съвременен дизайн. По дулата нагоре- надолу просветваха малки червени светлинки.
С дрънчене застанаха пред бара.
Морган вдигна глава, но Ръсел я натисна обратно надолу и запуши устата му с ръка.
Могъщите фигури горе стояха неподвижно като статуи, а после главите им се завъртяха. С бръмчене и щракане главите се извърнаха. И продължиха да се въртят ли, въртят.
— Жената я няма — отбеляза единият с глас като междуградски телефонен разговор.
— Поправи координатите. В режим на търсене. А забавянето е правилно — две минути.
По гръдните им пластини затрепкаха светлини. Бялото петно отново се появи на стената в дъното.
Те се втурнаха нататък с гръм и трясък. Ужасно скърцане, стенания на скрибуцащ метал. Право в светлия диск и после — фрас! Няма го. Капут. Изчезна.
Ръсел отново надникна. Стените на бара си бяха както преди, не бе останала никаква следа от нищо. Морган се надигна с мъка.
— Какво, по дяволите…? — измънка той.
— Сякаш май си навлякохме беля — отвърна Ръсел.
— Беля ли?
— Беля ли? — гласът беше на Луис С., испанеца собственик. — Беля?! Копелета недни, какво направихте с кръчмата ми?
— Не бяхме ние — заотстъпва Морган. Луис бе стиснал в ръка голямата си умиротворителна тояга. И Ръсел също заотстъпва.
— Откачалки проклети! Излизам за секунда и вие ми срутвате кръчмата! Край, мъртви сте. Мъртви сте, вашта мама!
— Бягай — рече Морган.
— Бягай да бягаме — съгласи се Ръсел.
Луис предприе вдъхновена гонитба, но предимството на Ръсел и Морган беше младостта и най-накрая те го надбягаха близо до Бътс истейт. Прегънати одве в една странична уличка, подпрели длани на колене, те се давеха и се бореха да си поемат дъх.
— Какво се случи, мамка му? — успя да изрече Морган. — Какво стана там?
— Не знам — на Ръсел му бе останал малко повече дъх, отколкото на Морган. — Просто не знам.
— Земетресения — изхъхри Морган. — И ярки светлини, и светкавици, и бум, и тряс, и гласове, и…
— И все пак не знам.
