Най-страхотното шоу в космоса

Силно го впечатлиха ръцете на джентълмена. Те бяха изящни, с дълги пръсти, по които имаше множество красиви пръстени; ноктите бяха лакирани и добре поддържани. Въпросните ръце бяха така призрачно бели, както и лицето на споменатия джентълмен. Приличаше на мумия, на която някой е вдъхнал живот. Но този някой беше вдъхнал доста много живот и мумията нямаше никакво намерение да се разпада на прах.

Реймънд продължаваше да се пули. Очите му бяха станали на палачинки, а в широко отворената му уста мухите свободно влизаха и излизаха. Докато зяпаше, той забеляза и нещо друго. Виждаше ясно фантастичния костюм, безбройните труфила и финтифлюшки. Но инстинктивно осъзна, че те не бяха плод на грижливо премислената ексцентричност на някакъв суетен позьор. Не. Това беше естественото облекло на човек, който знае кой е и какъв е.

А той беше професор Мерлин.

О, да. Наистина.

— Реймондо! — Професорът се надигна от стола и разтвори широко прекрасните си ръце в жест, който обхващаше всички едновременно и всеки един поотделно. — Ти си възстановен. Ела тъдява!

Младежът от Земята се вгледа в разноцветното море от лица, които го наблюдаваха с жадно любопитство. За миг като че си глътна езика.

— Хайде — прошепна Зефир, — кажи „здрасти“.

Реймънд помаха глуповато.

— Здрасти — каза той.

— Здравей и ти, Реймондо. — Професорът сведе глава, както се прави в присъствието на царска особа.

Пируващите ги възнаградиха с бурни аплодисменти. Някои хвърли розовата си перука нагоре към изпъстрения с фрески таван. Друг пък си подхвърли главата, а после отново ловко я прихвана с раменете си. За щастие Реймънд пропусна да види това.

Професорът поглади енергичната си брадичка.

— Да ти кажа честно, скъпи ми Реймондо, аз изрових таз гиздосия.

— Гиздосия? — Реймънд се почеса по главата.

— Парцалките. Премяната. Покривалото за телеса. Чувалът.

— Костюмът ти — прошепна Зефир. — Възхищава се на костюма ти.

— О, костюмът ми. — Реймънд поглади с гордост спретнатите си ревери. — От Зефир е. Тя…

— Ти определено ни засенчваш. — Главата на професора клюмна и той мелодраматично се хвана за сърцето. — Ще накарам да измъкнат шивача ми от ателието му и да го хвърлят през борда.

— О, не, моля ви, не правете това.

— Всичко е наред — прошепна Зефир. — Той няма шивач.

— А, разбирам. Всъщност, не разбирам.

— Ела, Реймондо, ела. Седни от дясната ми страна и доведи красивата си съпруга.

— Красивата ми съпруга?

— Той има предвид мен.

— Но Зефир, ти не си…

— В известен смисъл сега съм.

— Нищо не разбирам — каза Реймънд.

Зефир се усмихна и го хвана под ръка.

— Ще ти помогна да разбереш. Хайде, иди да седнеш при професора.

Реймънд си пое дълбоко дъх. А след това бе негов ред да се усмихне. В края на краищата, като се замисли човек, не беше чак толкова лошо. Да си облечен в бленувания костюм от дизайнера Джорджо Армани, до теб да е момичето на мечтите ти и да те поканят да вечеряш на капитанската маса. Това никак не беше малко. Особено в този момент.

Реймънд изправи рамене. Всъщност, защо пък не?

— Ще вечеряме ли, скъпа? — попита той.

— Ако бъдеш така любезен да ме придружиш до масата.

— Да, разбира се. — И Реймънд я поведе към трапезата под бурните аплодисменти на присъстващите.

— Реймондо да седне от дясната ми страна, а Зефир от лявата. — Професор Мерлин ги съпроводи с усмивка, докато заемаха местата си.

Реймънд си намести задника в един удобен стол. Като преди това, разбира се, не забрави да дръпне нагоре крачолите на панталоните си.

— Настанихте ли се удобно? — попита ги домакинът им, като обърна последователно глава към единия и към другия.

— Много добре — отговори Реймънд, а Зефир се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— Тогава гощавайте се. Не ще се забавя да те запозная с всички, Реймондо. Но тъй като празният стомах си иска своето, първо заповядай на софрата и яж до насита.

— Благодаря ви. — Реймънд взе салфетка и я напъха в яката на ризата. В никакъв случай не искаше да си изцапа костюма. Но откъде да започне? Това беше въпросът. Останалите пируващи отново се заеха да пируват. Те очевидно си вземаха каквото им попадне. Но все трябваше да има някакъв специален етикет, който бе нужно да се спазва, а Реймънд не искаше да го вземат за някакъв си там тъп дебил.

Като забеляза колебанието му, професорът го сръга леко в ребрата и каза:

— Ядеш от това, което си харесаш. Просто гледаш да си напълниш гушата.

— Благодаря, ще послушам съвета ви. — Реймънд насипа разни деликатеси в чинията си. Една хубава и голяма чиния. Беше от бял порцелан с изрисуван на нея герб. С печатни букви беше изписано: „«Саламандър» — салон първа класа“. Приборите бяха някак показни: сребърни, с дръжки от слонова кост. Различните видове чаши бяха изключително изящни.

Да, наистина.

Реймънд набучи на вилицата си нещо бяло, което вдигаше пара и чийто аромат приятно гъделичкаше ноздрите. Изглеждаше невероятно вкусно. Зина широко ухилената си уста и се накани да го натъпче вътре. Внезапно се спря и погледна към Зефир.

— Всичко е наред — увери го тя, — нали ти казах.

— Какво си му казала? — попита професорът.

— Ами за Джорджовците.

— За Джорджовците ли? — Професорът бе обхванат от пристъп на веселие. — Искаш да кажеш, че той си е мислел, че ние… — Той обхвана с изискан жест изисканата компания. — Че ние ядем…

— Да, че ядем Джорджовци.

— Ние да ядем Джорджовци! — Професорът се заклати заедно със стола си. Сълзи от смях потекоха по подобното му на мумия лице. — Реймондо — изграчи той, когато най-после успя да си поеме дъх, — ама че си бил предпазлив. Ние сме циркаджии, Реймондо. Актьори, изпълнители, творци на чудеса и магьосници. Ние създаваме сънища. Влизаме в теб, а после си излизаме. Ние сме контета, шарлатани, шутове, „гумени хора“, вентрилоквисти, палячовци, клоуни. А не някакви там смрадливи канибали! Така че те моля спокойно да нагъваш.

И Реймънд започна да нагъва. Направи го с охота и установи, че всичко, което нагъваше, беше превъзходно. Професорът му наливаше вино и от време на време му подаваше това-онова, доволен, когато Реймънд изразяваше с ахкане и хлъцване възхищението си.

Към стомаха и бузите на момъка се отправи значителен приток на кръв. Той намигна на Зефир.

— Страхотно е, нали?

Но Зефир седеше, оптуснала ръце в скута си. Чинията й беше празна и чиста.

— Ти не се храниш — забеляза Реймънд.

— Не. — Тя сведе красивите си сини очи. — Не се храня.

— Какво? Нищо ли няма да хапнеш?

— Реймондо — намеси се професорът, — не си ми казал какво мислиш за стария „Саламандър“.