Най-страхотното шоу в космоса

лист.

— Какво е това? — попита властно той.

— Прочети го и мисля, че ще видиш.

Мъжът в сиво го зачете.

— „С настоящото се удостоверява, че Саймън…“ — Той спря и вдигна поглед. — Това ли е фамилното ти име наистина?

Саймън кимна едва забележимо.

— Опитвам се да не мисля за него.

— Напълно разбираемо. И така: „С настоящото се удостоверява, че Саймън, с фамилно име както е посочено в документа, е бил пациент в хирургическия ми кабинет в продължение на десет години и страда от кратковременна загуба на паметта. Затова е освободен от физическо и през зимата винаги трябва да му се осигурява място до радиатора.“ Какво е това?

— Медицинско удостоверение. Виждаш ли, аз просто забравям разни неща. И то непрекъснато. Например ти току-що каза, че съм бил в „Бремфийлд Армс“. Може и да съм бил, ама не помня.

Мъжът в сиво повдигна веждата си, която беше със същия цвят.

— Вината не е моя. Просто забравям и това си е.

— Значи, искаш да кажеш, че не помниш например къде си бил вчера вечерта?

— Вчера вечерта. — Саймън сви устни. — Дайте ми време и може би ще се сетя.

— Колко дълго трябва да чакам?

— Докторът каза около петнадесет години.

— Така ли, бе? И кога ти го каза?

— Мисля, че беше преди около петнадесет години, когато написа това удостоверение — каза Саймън.

Човекът в сиво го измери с поглед от горе до долу.

— Аз пък мисля, че ри голямо дрънкало — каза той. Саймън кимна като човек, примирил се с неизбежното.

— Предполагам, че съм. Защо сте дошъл? Да не би, за да ми отчетете газомера?

— Да, точно така. Да ти отчета газомера. Вече свърших. — Сивчовецът отиде при входната врата и я отвори с такъв замах, че ключалката изхвръкна от касата. — Довиждане — каза той.

— Ъъ, само още нещо.

Човекът в сиво се обърна.

— Може ли да ми върнете удостоверението, ако обичате?

Мъжът в сиво смачка медицинското на Саймън и му го подхвърли.

— Дрънкало — каза той и излезе на улицата.

Саймън изчака малко, а после се втурна в стаята, която гледаше към улицата, и повдигна крайчеца на пердето.

Лъскавият сив микробус беше паркиран на отсрещния ъгъл. Другите сивчовци се бяха облегнали на него. Неканеният гост на Саймън отиде при тях. Размениха няколко думи. Неканеният гост завъртя показалеца си до слепоочието и после посочи към къщата на Саймън. Избухнаха в смях. После всички сивчовци се качиха в лъскавия сив микробус и потеглиха в посока към землището.

Саймън се върна в антрето. Затвори входната врата и закачи отново веригата. Вдигна от пода медицинското, пооглади новопридобитите му гънки и го пъхна обратно в плика, а плика сложи в портфейла си. Прибра портфейла в задния си джоб и го потупа с усмивка.

Това медицинско му беше вършило добра работа. Избавяло го бе от много неприятности в миналото и го беше вкарвало в не едно женско легло. Беше забележително с каква бързина можеше да се разпространи слухът, че в градчето има красив младеж, с когото една отегчена домакиня може да сподели и най- съкровените си сексуални фантазии и да бъде сигурна, че на другия ден той няма да си спомня нищо.

— Дрънкало, а? — каза Саймън. — Изобщо не мисля така… — Но после на лицето му се изписа безпокойство. — Онази книга… — каза си той. — Ами онази книга?

Изкачи се пак на втория етаж, седна на леглото в спалнята и взе въпросната книга. Почука по носа на Реймънд с кокалчето на пръста си.

— Не започваме много добре, нали? — попита той. Книгата не му отговори.

Саймън отново я запрелиства и намери мястото, което го интересуваше.

„На вратата на Саймън се почука.

За негов късмет беше само пощальонът.“

Саймън скръцна с керамичните си зъби.

— Не е вярно — каза той и продължи да чете:

„Или поне Саймън си мислеше така. Въпреки че не е съвсем ясно защо мислеше точно така…“

Саймън скръцна още по-силно с керамичните си зъби.

„… особено като се има предвид забележителната му, дори неестествена способност за прозрение, която щеше да прояви по-късно.“

— А! — каза Саймън. — А.

Продължи да чете. Там бе написано всичко. За срещата му с човека в сиво на вратата. Нищо не беше пропуснато, но не беше съвсем същото. Версията в книгата беше по-добра. В нея се споменаваше как Саймън засипал с доста цветисти изрази мъжа в сиво, преди да го повлече на четири крака през антрето и да го изхвърли на улицата.

Саймън загриза нокътя на палеца си. Защо беше така?

— О, Господи! — каза той. — Знам защо. Защото сигурно съм го разказал така на този, който ще пише книгата. Така, както аз бих искал нещата да се развият. Мамка ти!

Захвърли книгата на пода. Едва ли би могъл да извлече някаква полза от съдържанието й, след като то беше пълно с преувеличения и полуистини. Каква жестока и горчива ирония! С твоите камъни по твоята глава. Каквото посееш, това ще пожънеш. Има и други подобни поговорки.

— Я чакай! — Саймън взе книгата и прокара полуизгризания си нокът през лъскавата корица. — Вече ми е ясно. Така. Ако в тази минута се закълна тържествено, че ще разкажа истината, цялата истина и нищо друго освен истината на онзи, който в бъдеще ще ме интервюира за моята гледна точка във връзка с тази история, тогава… — Той се замисли какво щеше да стане. — Тогава всичко, което се отнася до мен в тази книга от този момент нататък, ще бъде вярно. Да, номерът ще мине. Би трябвало.

В това имаше логика. Разбира се, дотолкова, доколкото може да има логика в нещо толкова неправдоподобно.

Саймън се почеса по главата. Да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината си беше доста голямо предизвикателство. Но беше длъжен да го направи, защото само тогава можеше да бъде абсолютно сигурен, че ще направи онова, което в книгата се казваше, че ще направи.

Хубавото в цялата работа беше, че ако много внимаваше и прочиташе по малко от книгата от време на време, тогава събитията, описани в нея, щяха да съответстват на действителността и той винаги щеше да може да постъпва по най-правилния начин. Защото щеше да знае предварително как ще е най-правилно да постъпи, след като току-що го е прочел. Направо вълшебно!

А и възможностите, които се откриваха, бяха безкрайни.

— Я да видим сега — каза Саймън. — Да речем например, че пожелая утре да заложа на конните състезания. В момента не зная кои коне ще спечелят. Но след шест месеца — или след колкото там ме интервюира авторът на тази книга — вече ще знам. Тогава, ако кажа на автора, че съм заложил на определени коне, ще мога да го накарам да ги спомене в книгата си. От това следва, че ако погледна сега в книгата, ще знам кои ще бъдат печелившите коне утре, а това ще означава, че съм казал на автора цялата