Най-страхотното шоу в космоса

скулите на лицето — като на адвокатската секретарка Сю и т.н. и т.н. Тя дори имаше красивите сини очи на жената от пощата.

Имаше си всичко. И естествено, беше облечена в къса черна рокля.

— Обичам те — каза Реймънд и падна в краката й.

Зефир му се усмихна широко. Реймънд стреснато се отдръпна. Жената имаше зъбите на Саймън.

— Съжалявам — каза тя и бързо си затвори устата, преди да се усмихне отново. Този път зъбите й бяха като на директорката на началното училище. Реймънд погледна краката й. Носеше и обувките на директорката. Той бързо стана.

— Това пак е номер — викна Реймънд и сърцето му се сви. — Ти всъщност не изглеждаш така, нали?

— Ужасно съжалявам. Само се опитвах да те ободря.

Реймънд втренчи поглед в космическото пространство.

— Аз наистина съм тук, нали? Това изобщо не е сън.

Зефир поклати красивата си глава. Направи го точно като библиотекарката госпожа Конън. Когато ходеше в библиотеката, Реймънд винаги й задаваше много въпроси. Обичаше да гледа как се движи шията й, когато поклаща глава.

— Я престани! — викна той. — Не е честно.

— Съжалявам — каза Зефир. — Не можах да се сдържа.

— Ами този костюм? — Реймънд стисна костюма на Джорджо Армани за ревера. Не беше никак приятно да загуби любимата си, но трябваше ли да се прости и с костюма?

— Той си остава за теб. Можеш да го задържиш. Наистина ти отива.

Реймънд опипа плата. Беше чудесен. Точно такъв си го беше представял. Но колко дълго щеше да остане негов?

— Колко време мога да го задържа? — попита той.

— Колкото си поискаш. Докато ти харесва да го носиш.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. А ти как изглеждаш в действителност, Зефир?

Тя отметна назад косата си. Беше гъста и кестенява. Много хубава коса. Приличаше на косата на Саймъновата приятелка Лайза. Реймънд никога преди не си беше давал сметка колко много харесва косата на Лайза.

— А сега ще дойдеш ли да се запознаеш с професора? — попита Зефир.

— Кой е той?

— Професор Мерлин. Това донякъде е неговият кораб. Ти падна през брезентовия му покрив, след като срути неговата много скъпа реклама.

— А, онова ли. Значи наистина съм го направил?

— Боя се, че да. Но съм сигурна, че ще можеш да компенсираш щетите. Професорът те очаква за вечеря.

— За вечеря? — Краката на Реймънд в добре скроените панталони се разтрепериха. — А, не отново. Не за вечеря.

Реймънд се огледа наоколо, като търсеше накъде може да побегне. Ако всичко това не беше само кошмарен сън, а действителност, тогава Зефир сигурно беше сестра близначка на господин Хамелеон, шефа на разпродажбата.

— Не се приближавай! — Реймънд вдигна юмруци. — Няма да стана ничия вечеря.

— О, ужасно съжалявам. — Зефир вдигна ръце. Бяха ръцете на Пат, вестникарката. — Нямах предвид ти да си вечерята, а ти да вечеряш. Никой не се кани да те изяде, Реймънд. Тук си в абсолютна безопасност.

— Значи под всичките ти маски ти не си венерианка, така ли?

— Венерианка ли? Разбира се, че не съм.

— И не ядеш хора?

— Реймънд, ако наистина искахме да те изядем, мислиш ли, че щяхме да си правим целия този труд да те оправяме след падането ти и да създаваме копие на стаята ти, за да се почувстваш по-удобно, когато се събудиш?

— Предполагам, че не, но…

— Никакво „но“, Реймънд. Просто не бихме го правили. Така. Сигурна съм, че си много гладен. Така че защо не дойдеш с мен да вечеряш с професора, а той ще ти обясни всичко.

— Ами… — Реймънд се поколеба, после сви рамене и накрая кимна в знак на съгласие. Той наистина нямаше накъде да бяга. А и макар да знаеше, че Зефир не е нищо друго освен една великолепна илюзия, измъкната от гънките на подсъзнанието му, това не я правеше по-малко привлекателна за гледане. При това съвсем не беше изключено тя да започне да си върти задника, когато върви — точно като Шейла, която работи в магазина за земеделски сечива.

Той я последва във вътрешността на кораба.

Тя наистина си въртеше задника точно по този начин.

— Само още нещо — запита Реймънд. — Този професор Мерлин да не е случайно от Венера?

Зефир отметна отново коси и му се усмихна.

— Разбира се, че не е. Професор Мерлин е от планетата Земя.

7

Саймън се втренчи в мъжа в сиво, застанал на прага му.

Онзи също се бе втренчил в него през сивите стъкла на очилата.

За миг се възцари тишина. От вида, познат като „пауза, наситена с напрежение“.

Саймън прехапа устна. Това не би трябвало да се случва! Или поне още не.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той, като се стараеше, доколкото бе възможно, гласът му да не трепери.

Мъжът в сиво пусна една крива усмивка.

— Това тепърва ще се разбере.

— Вие от сектата „Свидетели на Йехова“ ли бяхте? Мисля, че веднъж си купих брошура от вас.

— Не, не съм от „Свидетелите на Йехова“. — Усмивката на мъжа в сиво стана зловеща. — По-скоро съм от „Отмъстителите на Йехова“.

— Мисля, че вече си дадох лептата. Довиждане. — Саймън понечи да затвори вратата, но сивият мъж я подпря с крак.

— Мисля, че кракът ви е опрял във вратата ми.

— Да, така е. — Мъжът в сиво нанесе на вратата мощен ритник, който за малко не я изкърти от пантите. Саймън се претърколи назад и се спря в подножието на стълбите (обикновено дотам стигат северняците, когато нещо ги изненада).

Мъжът в сиво бързо влезе в хола и затръшна вратата след себе си. Саймън с мъка се изправи.

— Слушай сега — започна той.

— Не, приятелче, ти слушай. Следвах те през целия път от кръчмата „Бремфийлд Армс“. Май много бързаше на излизане, а? Чу нещо, което не би трябвало да чуваш, нали? Узна нещо, което не би трябвало да знаеш, нали?

— Не знам за какво говориш. Мисля, че имам час при зъболекаря.

— Мисля това, мисля онова. Не можеш ли да кажеш едно изречение без „мисля“? — Мъжът в сиво пристъпи още една крачка напред. Саймън остана на мястото си.

— Мисля, че тук някъде имам едно писмо.

— Писмо? Какви ги дрънкаш?

— Мисля, че е в портфейла ми. — Саймън извади портфейла от задния си джоб. — Това е медицинско удостоверение.

— Така ли? Нима? — Мъжът в сиво впи очи в неговите. Саймън усети дъха му. Беше противен.

— Ето, виж. — Чиракът на градинаря извади един доста омачкан, замърсен плик. Подаде му го. Сивчовецът го грабна от ръката му, подуши го подозрително, отвори го и извади от него един смачкан