Нямаше мъж в сиво. Беше го изпреварил.
Саймън не си направи труда да въздъхне с облекчение. Нямаше спасение. Черният Джек знаеше къде живее. Беше съмнително, че ще предпочете да не споделя тази информация.
— Май че е време да отида на почивка — каза си Саймън. — В Нова Зеландия може би. Или на Огнена земя. — Той се отдръпна от прозореца и се втурна нагоре по стълбите.
След като човек веднъж си е наумил да замине на почивка, той трябва да вземе редица решения; а най-важното от тях е какво да сложи в куфара.
Разбира се, както за повечето други неща, и за това се иска талант. Какви дрехи да вземе, какъв лосион за тен да избере, малкия или големия харпун да помъкне, да кара с миналогодишните плавници или да се изръси за нови?
И, разбира се, да си отговори какви сексуални похвати са на мода сега в района, който смята да посети, и кои сексатрибути да стерилизира? Няма никакъв смисъл да се появиш с куфар, пълен с тежести за тестиси, удължители или разни гелове за забавяне на кулминацията, а след това да се окаже, че хитът на сезона са мърдащите мустачки, щипките за цици и светещите презервативи, които си оставил в хладилника у дома. Подобно нещо би развалило някоя почивка — да речем в Лурд, — която иначе би била доста сполучлива. С всеки се е случвало.
Затова приготвянето на куфара си е цяло изкуство. Човек трябва да бъде методичен и точен. Няма смисъл тая работа да се свърши джаста-праста. Винаги си струва да загубиш няколко часа повече, но да направиш всичко както трябва.
— Паспорт — викна Саймън, — чекова книжка, кредитни карти, четка за зъби. Багажът е готов.
Готов ли е?
— Готов е! Или по-скоро ще бъде, ако, разбира се, успея да си намеря паспорта. Спомням си, че го сложих на сигурно място, когато се върнах от невероятния уикенд в Лурд. А, сетих се, в най-горното ляво чекмедже на шкафа, при вибратора „Ринтинтин“ и арабските каиши за завързване.
Най-отгоре върху шкафа беше пакетът на Реймънд.
Саймън все още не беше успял да го отвори и сега втренчи в него поглед, който никой пакет не заслужава, освен ако не съдържа бомба или насечения труп на някоя млада жена. Свали го от шкафа и го захвърли на килима, при което пакетът се разкъса и съдържанието му се изсипа.
Саймън заровичка в лявото горно чекмедже.
Нямаше никакъв паспорт.
— Мамка му — изруга той и затършува в дясното чекмедже.
И там нямаше паспорт.
Саймън обсипа шкафа с псувни, извади и двете чекмеджета и ги запокити на пода. После започна да рови в по-долните чекмеджета.
Никъде никакъв паспорт.
— Мамка му, мамка му, мамка му. — Преобърна наопаки цялата спалня, разтвори всички шкафове и извади цялото им съдържание, като риташе каквото му попадне и продължаваше да споменава нечия майка.
В разгара на тази си дейност се спъна тежко в пакета на Реймънд и се строполи на пода.
— Оу — изохка той. — Това пък какво е?
Беше книга. Книга с лъскави, твърди корици. Голяма книга с лъскави, твърди корици. Вторачи се в обложката. Оттам го гледаше лицето на Реймънд. Саймън прочете заглавието:
— Спасител на човечеството? — Саймън разгледа книгата от всички страни.
Името на автора липсваше. Посочено беше само издателството: З. В. Я. Р. Това му напомни за нещо. Ами, да, за памфлета, който беше чел в приемната на зъболекаря. Той също беше издаден от З. В. Я. Р.
— Спасител на човечеството? — Саймън разтвори книгата. Сигурно беше някакъв много хитър номер. Реймънд явно искаше да го избудалка, а и Анди беше замесен в това. Вероятно са сложили тези заблуждаващи корици върху някоя обикновена книга, взета от библиотека или нещо подобно.
Саймън прочете заглавието на първата страница. „Най-страхотното шоу в Космоса“. Същата работа. Сигурно беше някой много тънко скроен номер.
Прелисти първата глава. В нея най-подробно се разказваше какво бяха преживели той и Реймънд предишната вечер на землището.
По дяволите, как беше възможно това? Прелисти още няколко глави и започна да чете на глас от книгата:
„Колелата на пикапа бяха хванати със скоби.
— Леле божичко! — каза Саймън. — Божичко, божичко, господи божичко!
— Хей, ти! — извика един глас.
Саймън се обърна. Към него тичешком се приближаваше един от мъжете в сиво.“
— Брей, да му се не види! — Саймън гледаше страницата, без да вярва на очите си. — Та това се случи само преди няколко минути, а този пакет е у мен от снощи. Не е възможно. Освен ако… — Една страхотна мисъл навести съзнанието му. Не беше възможно да е така. Или?
Прелисти обратно до началото на книгата и се втренчи в датата, на която беше издадена. Беше точно една година след днешния ден. Книгата беше написана в бъдещето.
В бъдещето!
Саймън запрелиства страниците. Да, ето го и него. Точно тук и сега; как си търси паспорта, за да избяга на Огнена земя.
Погледът му пробяга по страницата. Никъде обаче не се споменаваше, че беше намерил тази книга. Което означаваше… Мислите му съвсем основателно се объркаха. Което означаваше какво? Че на автора на книгата не му беше известен фактът, че Саймън я е намерил и я е прочел. Да, точно това ще да означава. Намерил я и я прочел, преди дори да е написана. Това си го биваше.
Саймън зарови пръсти в хубавата си коса. Това освен че си го биваше, беше направо гениално. Притежавайки тази книга, можеше да бъде винаги една крачка пред сивчовците. Можеше да бъде една крачка пред всички останали. Разкриваха се безкрайни възможности. Особено финансови. Да не говорим пък за сексуалните.
— Буум-шака! — долетя откъм младежа.
Чук-чук-чук, долетя откъм входната му врата. Саймън ужасено вдигна глава. После погледна към страницата, на която беше отворил:
„На вратата на Саймън се почука.
За негов късмет беше само пощальонът.“
— Благодаря ти, Господи. — Саймън остави внимателно книгата на леглото и я потупа нежно по корицата. — Извини ме за момент — каза й той. — Само ще надникна навън, за да видя какво ми носи
