Най-страхотното шоу в космоса

Дъщерята на Джек, Бузла-Гъзла Ментарджиева, притискаше до необятната си гръд кофичка с лед, от която се подаваше златното гърло на бутилка шампанско.

За няколко секунди масата на сивчовците беше сложена. Из заведението се разнесоха чудни благоухания. Устата на Саймън се затвори с трясък, но бързо пак се отвори.

— Ако се нуждаете от още нещо, аз съм на вашите услуги. — Черният Джек направи нисък поклон и калпакът му падна. Той го грабна и го натъпка в джоба на престилката си.

— Още три бири — каза първият мъж в сиво.

— И лютив сос — добави вторият.

— И по-бързо, че иначе… — закани се третият.

И Черният Джек побърза да се отдалечи, следван по петите от семейството си.

А Саймън отново поклати глава. Значи не са юпита? Да не са полицаи? Или пък мафиоти? Или от някоя банда? Кои са тия? Черният Джек се отнася с тях като като с кралски особи. Да не са кралски особи тогава?

Саймън отнесе до бара пълната си с паяжини халба. Черният Джек енергично точеше бира. Саймън го видя как взе една изумително чиста чаша.

— Тези тук приятели ли са ти? — попита той.

— Не, не са. — Кръчмарят поклати огромната си плешива глава, при което една капка пот се откъсна от върха на носа му и падна в халбата, която пълнеше. Саймън се усмихна. Това все пак беше нещо.

Съдържателят погледна ужасено халбата. После я изля направо в мивката и взе друга чаша с ръка, която определено трепереше. Саймън се изуми. Доколкото му беше известно, Черният Джек не се боеше от никой смъртен освен от господин Хилсейвайс, за когото мнозина твърдяха, че се е съюзил с дявола.

— Каква е тази работа? — попита Саймън. — Кои са тези ужасни копелдаци?

— По-тихо. И се омитай. Просто се пръждосай.

— Къде ни е бирата? — провикна се първият сивчо.

— Ето я, сър. Веднага пристига.

Саймън се подпря с лакът на бара и се загледа как Черният Джек бърза с бирите. Тук имаше нещо много гнило. Кръчмарят беше голям негодяй, всеки го знаеше. „Той е толкова черна душица, че адът ще стане още по-черен, когато отиде там“, обичаше да казва Анди. А как го караха да се кланя и да се мазни тези сиводрешковци! Тук има нещо гнило. Ама много гнило. На това трябва да му се сложи край, И то веднага.

— Размърдай се, дебелако — изграчи първият сивчо.

Саймън мушна крадешком дясната си ръка през тезгяха към мястото, където знаеше, че Черният Джек държи една голяма чепата тояга.

— Няма да те чакаме цял ден я — изгаври се вторият. — Размърдай си дебелия задник.

— Саймън сграбчи тоягата. „Просто фрасни един от тях — опитваше се да внуши той на съдържателя, — аз ще ти помогна, обещавам.“

Обърнете внимание, че човек не бива да прави обещания, които не може да спази. Саймън обаче чувстваше, че наистина ще изпълни своето. Странно, но установи, че е на страната на Черния Джек. Като че ли двамата бяха изправени срещу общ враг, което си беше така, но не точно както Саймън си го представяше.

— Кръц, кръц. — Третият мъж вдигна ръка и зловещо заимитира ножица с два пръста. — Не искаш да кажем на Големия Абдула, че си ни забавил, нали?

— Не, сър, не. — Кръчмарят сложи бирите на масата. — Не на Големия Абдула, не.

— Големия Абдула? — Саймън пусна голямата чепата тояга и се вкопчи в тезгяха. — Големия Абдула? — Мозъкът му бързо защрака. Какво бяха казали те? Говореха за някой или нещо, което са пропуснали и за някакво разчистване. И за „извънредни поръчки“. А също и за качване „горе“. За някой, който може да бъде направен на туршия или консервиран, или сложен в сфера. А също и за възможността отново да видят звездите. Големия Абдула!

Мозъкът на Саймън продължаваше да щрака. И едно особено химическо вещество препусна през него със страшна скорост.

Саймън излезе от „Бремфийлд Армс“ и запремига на слънчевата светлина сред рева на автомобилните двигатели и майките, бутащи детските си колички. Дамата с красивите сини очи, която работеше в пощата, му се усмихна. Саймън се запрепъва нагоре по главната улица. Трима мъже в сиво, които щяха да разчистят след големия Абдула. Мъже в сиво. Като мъжете в черно3, нали?

Беше изчел всичко за „мъжете в черно“. Те разчистваха след приземяването на някое НЛО през петдесетте и шестдесетте години. Значи тези бяха моделът за 90-те. И Черният Джек знаеше кои са и какви са.

Кой друг го знаеше?

Докато се мъкнеше нагоре, Саймън хвърляше плахи погледи наляво и надясно. Кой друг може да знае? Някои от хората наоколо? Всички?

Познатите лица сега му се сториха чужди. Чуждопланетни.

„Трябва да се махна оттук.“ Запъти се към пикапа. „Трябва да се махна от това село и да обмисля нещата.“

Не, не това. Още не. Саймън се спря. Беше гледал много стари научнофантастични филми и знаеше как стават нещата. Ако се опиташе да избяга, щеше да се превърне в екшън с преследване и преследваният щеше да бъде той. Трябваше да постъпи по-хитро. Мъжете в сиво не знаеха, че той знае. Никой не знаеше, че той знае. Само Реймънд. А къде беше Реймънд сега? Може би „горе във вид на туршия или консервиран, или затворен в сфера“?

„Така, каза си Саймън. Какво да правя тогава? Аз ще преследвам тях. Ето това ще направя. Ще бъда преследвач, а не преследван. Дошли са да разчистят. Значи ще отидат на землището. Тогава ще ги последвам там. Ще видя какво се канят да направят.“

„Има и по-добър вариант. Ще отида преди тях. Ще залегна и ще ги чакам. Така е далеч по-добре.“

Саймън изтича до паркинга, определен само за клиенти на супермаркета.

И тогава се спря.

После зяпна от учудване. Устата му зейна като широко разтворена порта.

Пикапът не беше в състоянието, в което го беше оставил.

Задният капак беше свален. На асфалта лежеше една широка дъска.

Голямата Алън беше открадната.

И като че ли това не беше достатъчно, ами…

И сякаш това не стигаше, а…

Колелата на пикапа бяха хванати със скоби.

— Леле божичко! — каза Саймън. — Божичко, божичко, господи божичко!

— Хей, ти! — извика един глас.

Саймън се обърна. Към него тичешком се приближаваше един от мъжете в сиво.

— Да, ти. Искам да си поговорим с теб!

— Мале мила! — Саймън погледна към празната каросерия и скобите на колелата, а после към мъжа със сивия костюм и сивите слънчеви очила.

След това си плю на петите и хукна през глава.

5

На Венера нещата не вървяха на добре за Реймънд. Семейство Трътльови имаха камион с открита каросерия. Не се различаваше много от онзи, който сега беше със скоби на колелата на паркинга, определен само за клиенти на супермаркета в Бремсфийлд. Беше малко по-нисък и по-широк, а вратите му бяха по- големи. Но беше същото нещо.

Реймънд беше качен отзад. С главата надолу и все още в сферата. В това положение не можеше да види много нещо от пейзажа наоколо. Не че имаше кой знае какво за гледане.

Сега минаваха през някакви предградия. Много приличаха на земните. Къщи с градинки. Къщите бяха