цирковия афиш и затрополи нагоре по хълма. Ама наистина много голям камион. А зад волана на този много голям камион седеше не друг, а самият господин Хамелеон.
Неговата фирма изпълняваше специални поръчки за някои шикозни ресторанти на Венера. И днес много големият камион на господин Хамелеон имаше в каросерията си не по-малко от петдесет спретнато подредени сфери. Техните хипнотизирани обитатели плуваха в блажена дрямка, без ни най-малко да подозират какво им готви съдбата.
Господин Хамелеон си подсвиркваше. Денят беше преминал много успешно. Бе изпълнил всичко точно като часовник — нещо характерно за пет поколения от неговия род, които също бяха дали приноса си, за да стане фирмата за разпродажби най-престижната на Венера.
Търговецът превключи на по-горна предавка и много големият камион започна да набира скорост. Внезапно обаче престана да си свирука и на широкото му месесто лице се изписа пълно недоумение. Колите пред него рязко свиваха вляво и вдясно. Но какво е това? Нещо се търкаляше надолу по хълма право срещу него. Нещо, което набираше скорост по венерианското шосе. И това нещо беше…
— ДЖОРДЖ! — изкрещя търговецът, като изви рязко волана вдясно и удари спирачките.
Реймънд не видя много големия камион. Движеше се прекалено бързо. Не видя ужасената физиономия на господин Хамелеон. Жалко, защото гледката със сигурност щеше да му хареса. Нито пък видя драматичния екшън, който се разигра, когато много големият камион сви рязко, преобърна се и изръси товара си. Пропусна да зърне как всичките петдесет сфери се разбиха и натрошиха. Ревовете и писъците на вбесените от рязкото събуждане създания също му убегнаха.
Реймънд просто продължи да се търкаля надолу.
Виеше му се свят, мозъкът му скоро щеше да стане на бит каймак. В този миг си спомни още нещо, което Саймън неотдавна му бе казал. То беше свързано с някакъв експеримент, извършен някога от един французин (не от господин Ла Рош). Та този французин пуснал един пенс (а може би франк) от върха на Айфеловата кула и той се забил на дълбочина цели два инча (а може би на четири сантиметра) в паважа (или може би в булеварда) долу.
Независимо от въпросите защо, как и за какво, общият смисъл е, че колкото по-отдалеч падне едно нещо, толкова по-голямо ускорение получава то и толкова по-силен ще е ударът при съприкосновението с нещо по-твърдо.
А в замаяната глава на Реймънд се беше загнездил един много жив спомен за високата, солидна стена в подножието на хълма. Стената с холографския афиш. И Реймънд се зачуди, с някак нарастваща паника, дали беше постъпил правилно, като изтърколи сферата от камиона на картофените глави, докато се изкачваха по един толкова стръмен хълм.
Заключи, че май не беше постъпил много правилно.
— По-мо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-щ — пусна глас Реймънд, като, макар и без да са го молили, направи практическа демонстрация на Доплеровия ефект, която всеки, склонен да оцени подобни неща, би сметнал за много хубава.
Обаче явно нямаше кой да се възхити на изпълнението му. Околните си имаха други хатъри. Като например как да избегнат нежеланото внимание от страна на тълпата ревящи, виещи и пищящи създания, които бяха вече на свобода.
Притиснат сред развалините на камиона си, господин Хамелеон гледаше с ужас към чудовището, цялото покрито с шипове и бодли, което се катереше по счупеното предно стъкло. Изглеждаше много ядосано. И гладно.
Реймънд продължаваше да се търкаля надолу.
— По-мо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-щ, о, по-мо-о-о-о-о-о-о-о-щ — не спираше да вика той, докато коли, камиони и абсурдно изглеждащи венериански мотористи свиваха вляво и вдясно и се блъскаха едни в други. — ПОМОЩ!
Голямата, солидна тухлена стена се втурна (по начин някак айнщайновски относителен) срещу него. Вътре в лудешки центрофугиращото кълбо бедният гол дебил правеше всичко възможно да се прекръсти, за да се представи достойно пред създателя си, като същевременно се опитваше да си вдъхне бодрост пред лицето на ужасния сблъсък, който го очакваше.
И сблъсъкът стана. Макар и не така, както Реймънд очакваше.
Въпреки че когато минаваше покрай голямата тухлена стена, Реймънд я беше забелязал, той не беше обърнал никакво внимание (а и защо би трябвало да го прави) колко висок беше бордюрът. Както би ви казал всеки, посветил живота си на изучаването на бордюрите4, в подножието на хълмовете тези съоръжения по правило се правят по-високи. Защото обикновено съставляват стена на канавка, по която се оттичат водите при силни дъждове. Набиращата скорост сфера на Реймънд се беше насочила тъкмо към такъв висок бордюр.
Как само изтрещя, когато се удари в него!
— О-о-о-о-о-ох! — извика Реймънд, като продължаваше устремното си движение напред, само че сега летеше напред и нагоре. Размина се на инчове с високия бордюр и на сантиметри с горния ръб на голямата тухлена стена, а парчетата от разбитата сфера се разхвърчаха около него. Не можа обаче да избегне светещата циркова реклама. Заби се в нея със страхотна сила.
За утеха на картофените глави, които бяха пропуснали да видят демонстрацията на Доплеровия ефект, извършена от Реймънд, както и на онези, които не бяха заети с измъкването си от станалите на мекици катастрофирали автомобили и които не се опитваха да избегнат
Реймънд се заби в рекламата подобно на бял, въртящ се свредел. Появи се от другата й страна, като продължаваше да се върти около оста си, но сега в някаква по-тъмна окраска. След него се стелеше пушек.
Нудистките скокове сред небесната шир предлагат редица екзотични преживявания, но Реймънд не можа да се наслади на нито едно от тях.
През цялото време, докато падаше от небесните висини, той крещеше неистово.
После се сгромоляса върху покрива на цирковата палатка.
Проби го и продължи да пада надолу към манежа.
Тук, за съжаление, ще оставим Реймънд да виси между покрива и арената, все едно някой е натиснал небесния бутон за пауза и е спрял падането му. Трябва да се съгласим, че обикновено не се постъпва така. Но точно в този момент се налага да се върнем на Земята, за да видим докъде я е докарал Саймън. Защо ли? Ами защото Саймън е на път да направи откритие. При това съвсем не маловажно. Откритието, което той ще направи, е направо значително. Отнася се до това какво ще стане с Реймънд, когато падне от покрива на цирка, и как това ще доведе до други събития, чиято кулминация ще е голямата услуга, която Реймънд ще направи на човечеството.
Като го спаси от унищожение.
И така нататък.
Саймън затръшна входната врата след себе си, спусна всички резета и закачи веригата. След това се тръшна на задника си, задъхан ама наистина страшно тежко.
Беше загазил и го знаеше. Не беше загазил по хубавия стар начин, когато му се налагаше да се спасява само от отмъщението на някой измамен съпруг. Опасността беше от съвсем друг характер. А най-лошото бе, че вината не беше
Вината беше на Реймънд.
Според Саймън, ако Реймънд не беше се съгласил да отиде с Абдула, то Абдула вероятно щеше да отлети към някое друго село и щеше да си хване някой друг дебил. В такъв случай мъжете в сиво никога нямаше да дойдат в Бремфийлд и сега нямаше да го преследват, за да „разчистят“.
Вината определено си беше на Реймънд. А не негова.
— Реймънд, проклетнико — каза Саймън.
На колене и лакти пропълзя през хола в предната стая и стигна до прозореца. Повдигна леко крайчеца на завесата и надникна към улицата.
