Най-страхотното шоу в космоса

пощальонът.

С енергична стъпка и с глава, бръмнала от значително количество мисли, той дръпна резетата, откачи веригата и разтвори широко входната врата.

На прага стоеше мъж в сиво.

Не беше пощальонът.

— Търсех те, Саймън — каза той.

6

Един всемогъщ пръст освободи небесния бутон за пауза и Реймънд продължи да пада към арената.

Имаше време само за едно кратко „а-а-ах“, преди да се стовари върху дървените стърготини, при което кокалите му страшно изпукаха.

После изкрещя и се събуди.

Скочи рязко и разтърка очи. Къде се намираше? Къде? Къде?

Изпаднал в шок, ужасен и облян в студена пот, Реймънд плахо огледа непосредственото си обкръжение.

После примигна, отново потърка очи и изпусна едно: „Ох“.

След което на лицето му се появи усмивка.

Една наистина широка усмивка. Почти от ухо до ухо.

— У дома съм си — въздъхна Реймънд. — У дома, в леглото.

Опипа се дали няма счупени кости. Нямаше. Някакви изгаряния? Не. Натъртвания? Не, никакви. И беше облечен в пижамата си.

— Сънувал съм. Всичко е било само сън. — Избърса лицето си с ръкава на пижамата и вдигна юмрук към тавана. — Било е сън. Сън. Просто един кошмар!

Реймънд потрепери.

— Какво пих снощи? — Прокара леко ръка по веждата си. Главата наистина го понаболяваше. От оная бира „Смърт със зеле“ ще да е. Няма да пие повече от нея. Не му трябват кошмари за картофи човекоядци.

Реймънд се оживи. От това би могло да излезе твърде добър разказ, ако го напечати. Историята беше наситена с напрежение. Макар че краят й си беше чисто измъкване на автора, който пуска главния герой от покрива, а после просто го кара да се събуди в леглото си. Може би ако поспи още няколко часа, ще досънува останалата част от историята.

— А не, благодаря. — Реймънд отметна завивките и стъпи с босите си крака на килима. Изправи се, протегна се, пръдна и въздъхна. Зашляпа бос към огледалото, което стоеше върху шкафа. Погледна в него и се усмихна. Пълна отврат. Изглеждаше доста отблъскващо, както е с всички мъже, когато се събудят сутрин.

„Защо е така? — зачуди се той. — Защо жените винаги изглеждат толкова добре? Рошави, топлички и ухаещи като малки кученца.“ Освен очевидните причини не му идваше на ум никакво друго обяснение.

Реймънд погледна към часовника до леглото. Беше 7.30. Дори няма да закъснее за работа. Два аспирина с чаша чай и отново ще е тип-топ.

Дръпна пердето на прозореца.

Навън планетата Сатурн заемаше три четвърти от обсипаното със звезди небе.

Прозина се юнашки, смъкна долнището на пижамата си, изрита го в един ъгъл и отвори чекмеджето за долно бельо.

Какво да избере за днес? Дали специално подплатените слипове от червена ликра „Адонис“, които „придават идеалните очертания“? Или пък онези от черен сатен с връзки отстрани, които са „за мъжа, притиснат от нуждата да бърза“? Какво ли караше майка му да продължава да му купува такива неща? И защо, след като ги купеше, просто не ги оставяше направо в неговото чекмедже? Реймънд винаги ги намираше под леглото й или в коша за пране. Обикновено това ставаше, когато се връщаше вкъщи след нощен риболов. При това тя никога не успяваше да уцели номера му. Някои му бяха твърде големи.

Реймънд поклати глава.

— Мисля, че ще е най-добре да си сложа памучните шорти на райета. — Взе един чифт и го намъкна. — Имам ли чиста риза? — Реймънд прокара ръка по наболата си брада. — Ако все пак имам, с дълги или с къси ръкави да избера? Между другото, защо от прозореца ми се вижда Сатурн?

— А-а-а-а-а-а-а — бе следващото, което каза.

— Ужасно съжалявам за това, Реймънд. — Гласът беше женски. И то какъв глас! По гръбнака му пролазиха тръпки.

— Кой каза това? — Хвърли поглед назад към леглото. В него нямаше никой. — Кой е там? Кой? Кой?

— Аз съм тук. Наистина много се извинявам за Сатурн. Ти се събуди, преди да успея да свърша.

— Къде си се скрила?

— Тук. Аз съм тук. — Гласът идваше откъм скрина.

— Скрила си се в скрина ми?

— Аз съм скринът ти!

Реймънд засмука кокалчето на пръста си и целият се разтрепери. Значи в крайна сметка се беше случило. Беше започнал лекичко да откача (О, Господи!).

— Загубен съм — простена той. — Дъската ми се е разхлопала.

— Разбира се, че не е. — Гласът беше много нежен. И толкова съчувствен. Изобщо не звучеше така, както човек би очаквал да прозвучи гласът на някой шкаф. — Професорът смяташе, че ще се почувстваш по-добре след всичко, което си преживял, ако се събудиш сред присъщото ти обкръжение. Затова направих тази стая за теб по спомените, съхранени в подсъзнанието ти. Виждаш ли, аз се занимавам с това. Това ми е работата. Тъкмо се канех да се заема с гледката, която се открива от прозореца, когато ти се събуди и изгубих достъпа до паметта ти. Така че, виждаш ли, всичко е много просто. Впрочем, наистина ли носиш слипове „Адонис“? Сигурно ужасно се впиват, когато се навеждаш да си завържеш обувките.

— Спокойно сега, Реймънд. — Младежът се залюля от пръсти на пети, от пръсти на пети. — Добре де, добре. Причуват ти се гласове. Но това не означава, че се побъркваш. Може да има съвсем логично обяснение. О, Боже!

Реймънд падна на колене пред скрина и се прекръсти.

— Ти си пресветата Дева Мария, нали? — попита той.

— Пресветата коя? О, ужасно се извинявам, не се представих. Аз съм Зефир. Би ли подскочил за миг, ако обичаш?

— Какво да направя?

— Не мога повече да задържам стаята. Просто подскочи леко.

— Какво?

— Съжалявам. Не мога да я задържа.

Внезапно Реймънд почувства, че вече не стои на колене. Беше се проснал по гръб. Килимът се измъкна изпод тялото му. Докато зяпаше нагоре, след килима се повлякоха и таванът, и стените, и леглото му, цялата бутафорна обстановка. Стаята се сгъна, сви се и бе изсмукана от чекмеджето за долно бельо с непривлекателното гъргорене на нещо, изтичащо в канализацията.

Реймънд остана сам-самичък. Единствената му компания беше скринът.

Съвсем сам. Но къде?

Огледа се наоколо. Намираше се на палубата на кораб. При това очевидно голям и хубав кораб. Макар и малко старичък. Палубата беше избеляла от солта, по нея имаше шупли и раковини. Край вратите на каютите беше избила ръжда. Брезентът, с който бяха покрити спасителните лодки, беше доста изтъркан. Боята по наредените в дълги редици шезлонги се лющеше. Приличаше повече на музеен експонат, отколкото на плаващ океански лайнер. На един спасителен пояс беше написано името му: „Саламандър“. Това събуди у Реймънд някакъв неясен спомен, свързан с кораби.

А на палубата си беше студено. Определено кучи студ. Особено когато си само по горнище на пижама и по слипове. А горе добрият стар Сатурн изпълваше три четвърти от обсипаното със звезди нощно небе.